Missed

Нямам право да плача. За какво? За нещо, което не го е имало? За мисъл, с която живях само една седмица? За мечта, която не се осъществи точно сега? „Не се притеснявай, в най-скоро време ще стане“ – така казват всички. Няма нито една логична причина да страдам и да скърбя. Не съм загубила нищо. А се чувствам сякаш съм загубила всичко. Плача. Скришом. Нямам право да показвам тъгата си, да искам съчувствие – все пак нищо не е станало.

Преди седмица почувствах промяна в мен. Същата промяна, която почувствах преди 5 години, когато разбрах, че чакам първото си дете. Започнах да мечтая. Налагах си да не мечтая – все пак е още рано, нали? Направих тест, после втори – положителни. Броях дните до първия преглед. И ето че първият преглед дойде, но много по-рано. Зацапване, кървене, ехограф – нищо, лекарят казва, че сигурно още е рано, да не се притеснявам. Лекарства за задържане, болки, още по-силно кървене... Кръвен тест, после втори, показателите спадат, няма да го бъде...

Мъжът до мен и малкото приятелки, с които съм споделила, реагират равнодушно. „Сигурно нещо не е било наред, по-добре стана така, нищо, все пак е първи опит, няма повод за притеснения.“ „Нищо не може да се направи, карай, следващия път ще стане.“ „Важното е ти да си здрава.“ „Гледай напред, ще стане следващия път.“ Прави са. Не ми казват нещо, което не зная. Но странно, това не намалява болката, която нямам право да чувствам.

Връщам лентата с една седмица назад. Къде сбърках? Може би прекалих с виното, преди да видя положителния тест, въпреки че вътрешно усещах какво се случва? Може би не трябваше да нося онези тежки торби от магазина? Може би не трябваше да се претоварвам с домакинска работа? Може би не трябваше да простирам? А може би стана така, защото не спазих суеверието да не споделям с никого преди четвъртия месец?

Нервна съм, не се побирам в кожата си. Синът ми не ме слуша, крещя му. Крещя от безсилие, или може би все още мога да обвинявам бушуващите хормони? Той плаче. Сърцето ми се къса. Аз съм лош родител. Така ми се пада, не заслужавам да бъда майка отново. Как изобщо ми хрумна, че бих могла да се справя с две деца?

Страдам тихо и скришно по изгубената мечта. В продължение на една седмица пренареждах мислите си и мебелите в къщи, за да направя място за нея. Планирах септемврийски разходки, първи усмивки, първо зъбче и първи стъпки. Премислях как няма да допускам същите грешки като преди. Прочетох дори хороскопа ѝ...

Не, няма да има следващ път. Не и за точно тази мечта. Нея я няма вече. Плача тихо и скришом. Нищо, че нямам право.