Есе на тема: 

„Моите пътешествия сред лилипутите и великаните“ - Колко невероятни сме ние, хората...

Животът е нещо чудно. Той е нещо неизменно и удивително. Животът има способността да те хване в лапите си и да те изстиска отвсякъде, докато не ти остане нищо. Може да те захвърли някъде и да те наблюдава как ще се справиш, подсмивайки се отстрани. Много пъти е нечестен спрямо едни и благосклонен спрямо други, но както хората казват, съдбата си знае работата. Вместо да се опитваме да се месим в нейните работи, защо не вложим това време, тази енергия в нещо, което обичаме да правим - да се срещнем с любим човек, да подишаме малко чист въздух, да слушаме музика или нещо още по-вълнуващо - да се отправим на пътешествие. Няма значение какво ще бъде то - истинско пътуване до Китай например, душевно или в Гугъл Земя.

„Златното правило на живота: не се безпокой от това, което не е по силите ти да промениш, приеми ситуацията такава каквато е. В края на краищата ние не се опитваме да променим времето, а просто се обличаме според него.“

Никога не съм била особено добра в разпознаването на своите чувства и тяхното истинско значение. Затова сега ще се възползвам от възможността да направя едно кратко пътешествие из своята душа и ще се опитам да дам израз под някаква форма на чувствата си. Защото промяната започва отвътре.

Ще започна с може би най-прекрасното чувство в целия свят - истинското щастие. И то не това щастие, което се поражда, когато ти подарят нов смартфон за рождения ден или когато получиш шестица в училище. Ами онова крехко щастие, което те обгръща със своята топлина както слънцето обгръща житните класове, веени от вятъра. Онова щастие, когато разбереш, че всъщност си най-богатият човек на Земята, защото си открил истинската любов. Онова щастие, когато си със своето семейство и се наслаждавате заедно на вкусната вечеря, приготвена от майка ти, унесени в дълбоки разговори и топли чувства.

Щастието е нещо приказно. То е способно да те постави в най-хубавата приказка и да разгърне пред теб една палитра от розови, виолетови и светлосини цветове, преплитащи се заедно, за да създадат един нов магичен свят на пъстрота и съвършенство. Това е една емоция, която може да те накара да литнеш в облаците и да се чувстваш по един неописуем начин. Моят личен епитом на истинското щастие е, когато баща ми си идваше вкъщи, след като не го бях виждала в продължение на няколко години. Имах чувството, че в тези моменти можех да запея от радост и да накарам дори едно овяхнало цвете да възвърне своя живот и блясък.

Именно аз бях това овяхнало цвете, което в един момент беше на ръба да се предаде… Но бидейки инатът, който попринцип съм, реших да се изправя и да продължа напред въпреки многобройните трудности, с които се сблъсквах на такава крехка възраст. И все пак аз не се сърдя на съдбата, че ме научи на важни житейски уроци от толкова рано, а напротив - аз съм ѝ благодарна. Тук се навеждам на мисълта за надеждата. Тъй необходима нам, но и тъй сърцераздирателна. Преди време размишлявах върху истинското значение на надеждата и установих, че за мен тя е като една ярка и изящна звезда, която запълва донякъде празнината в душата, но и която в някакъв момент просто изгасва и изчезва. Тогава усещаме истинската болка от празнината вътре в нас. Както казах, надеждата е нож с две остриета, защото може да те вдигне на крака, но и да те повали на земята. И все пак, имайки предвид този факт, кое би било по-добре - да живеем без никаква надежда или да ѝ позволим да се засели в нашето съзнание, независимо от последствията? Заслужава си да проникнем в следните думи на Харви Милк: „Най-важното е не това, че можеш да живееш само с надежда, а че животът без нея не струва нищо“.

Когато реших да стана лекар, щом порасна, знаех, че това въобще няма да бъде лесно. Но в края на краищата има ли лесна професия? Все още не съм изгубила надежда, че аз ще успея да осъществя своята мечта, защото си представям как ще се почувствам някой ден като един истински квалифициран лекар, който прави света едно по-добро място. Никой не е казал, че подобна мечта е леснопостижима, но защо не решим да поемем риска и да тръгнем по този тежък път, вместо да съжаляваме след време, че не сме опитали? Все пак живеем само веднъж.

Да, имало е и моменти, в които съм се чувствала напълно безнадеждно. Когато съм мислела, че съм пълен провал и не съм способна на нищо. Много пъти, докато решавам задача или пиша някакво съчинение, не намирам правилното решение или написаният текст не съотвества на моите очаквания. В такива моменти отрицателните емоции като гняв и отчаяние започват да прехвърчат изведнъж из душата ми и продължават да я атакуват, докато не се получи една пукнатина и аз не се срина тотално под натиска на стреса и напрежението и не започна да преосмислям своето бъдеще. Но нека се замислим за момент. Заслужава ли си наистина да позволим на една такава емоция да преобърне коренно представите ни за нас самите и да ни накара да се откажем от целите и мечтите си? Нима гневът, завистта, тъгата са по-силни от нас и могат да ни контролират? Не мисля. Всеки има спобността да овладее себе си в подобни ситуации. Когато за трети пореден път пренаписваш съчинението си и то все още не е във вида, в който ти желаеш, тогава си вземи малко почивка и се успокой. Спомни си колко добри са били миналите ти съчинения и как си се чувствал, докато си ги пишел, и тогава идеите сами ще се появят. Когато рисуваш портрет и едното око не се получава по същия начин като другото, колкото и да измерваш, колкото и да чертаеш, отново си дай почивка и дишай дълбоко. В повечето случаи човек има нужда просто да се откъсне от работата и да позволи на тялото и душата си да се презаредят, дори и това да се случи в рамките на десет минути. 

Бих искала да заключа с факта, че ние сами определяме начина, по който ще живеем и ще се развиваме. Трябва да се научим да поемаме рискове, без значение от последствията. Защото все пак животът не е само цветя и бонбони. В този ред на мисли човек трябва да се стреми да не позволява на отрицателните мисли и чувства да поглъщат съзнанието му. „Всяка минута, в която си ядосан, губиш 60 секунди щастие“. Нека не допускаме негативизмът в живота да се превърне в един великан, ами напротив - самите ние да превъзмогнем трудностите като едни смели великани, да превърнем лошите емоции в нищожни лилипути и да позволим на другите великани, а именно щастието, надеждата, любовта и пр. да вземат връх в това тъй чудновато нещо, наречено живот.