Може би някой ден това място ще се превърне в истински свят, може би „хората” наистина ще станат хора, може би уважението ще стане нещо нормално, може би любовта наистина ще извира от сърцето и ще бъде чиста и непринудена, каквато трябва да бъде, може би ще можем да наричаме всеки приятел (но в истинския смисъл на думата, а не в този, криворазбрания и грозен, който важи за масата от „хората”), защото ще бъдем изцяло искрени и непринудени, което пък от само себе си ще доведе до липса на лъжи, изневери, манипулации, тормоз, разочарование и какво ли още не, може би някой ден всеки ще може да погледне себе си, да се върне назад във времето, и гордо да възкликне: „Аз живях щастлив и достоен живот, но помогнах и на околните да направят същото!”, може би ще изтръгнем егоизма от сърцата си и ще се научим да оценяваме малките жестове, може би ще се научим да се радваме толкова силно на чуждото щастие, колкото на нашето собствено, може би ще се научим и ще вкараме в употреба и действие истинския смисъл на думите: „благодаря, обещавам, обичам те...”, може би някой ден усмивката ще придобие реалната си стойност, която е безгранично голяма, стига да е от сърце, може би ще правим всичко от сърце, ще казваме всичко от сърце, ще чувстваме всичко със сърцето си, може би...
   Може би някой ден ще се случат всички тези неща, може би ще се случат още повече, може би хората ще плачат само от щастие, може би никой никога няма да бъде сам, може би няма да има майки, които изоставят децата си, може би няма да има раздели, още по-малко разводи, защото всеки ще намери своята половинка (която със сигурност не е идеална, но те така ще издялкат краищата си, че когато ги съберат ще се получи идеалната симетрия, което само по себе си ще обори математиците, които твърдят, че в природата пълна симетрия не съществува), може би...
   Всички тези неща... може би ще се случат някога, но със сигурност няма да е сега, нещата ще се оправят, но... не днес и не сега... жалко, но факт... реално погледнато дори няма да е скоро... няма да доживея този ден, този свят, тази хармония и красота... ето защо човек трябва да свикне със следното: „Животът е гаден и никой не получава това, което иска.”. „Приятелите” ще продължават да ти забиват хиляди ножове в гърба, ще продължат да се възползват от теб, и твоята добронамереност към тях, ще правиш жертви и мили жестове за тях, ще ги обичаш, цениш и уважаваш, а те ще се гаврят с теб. Майките ще оставят децата си, хората ще се разделят, защото нагонът им ги е притеглил към нов човек... ще бъде грозно, или по-скоро ще продължава да бъде грозно, както е било грозно преди, както е грозно сега, така и ще бъде... грозно! Най-лошото е... (тоест няма точно най-лошо, всичко е лошо и грозно...), че истинската любов... тази чистата като бебешка сълза е единствения лек за тази грозотия, но... човекът отсреща никога няма да я оцени... напротив, ще я вземе в ръцете си, ще си поиграе с нея, а после... ще я сдъвче, изплюе, смачка, скъса и захвърли и тогава... и тя ще бъде грозна... и какъв е извода от всичко това... не може би, а със сигурност нищо никога няма да се оправи, ние хората сме обречени на вечна грозота... дори света да свърши ще остане грозота, ще се усеща във въздуха, ще се вижда, ще се чува, ще се чувства, ще бъде вечна... тази грозота...
   Така, че забравете всички тези глупости „може би едикакво си...”. Няма да стане никога, и колкото по-бързо свикнете с грозотата (единственото вечно нещо), толкова по-бързо ще започнете да живеете с малко по-малко затворени очи, защото всеки човек е с толкова широко затворени очи, че не може да види дори и носа си...