В това забързано десетилетие не мога да не си задам въпроса: Mожем ли просто да спрем да бягаме - да гоним мечти, цели, идеали? Да заменим "трябва" с "искам"? "После" - със "сега"? Може ли един човек просто да спре за миг и да се огледа около него? Да усети полъха на есента. Колко пъти в живота си констатираме учудено как бързо минава денят, седмицата, годината, десетилетието? Просто трябва да спрем за миг и да оценим това, което имаме. Само докато премигнем един момент вече си е отишъл и след това още един и така до безкрай. Нека се вгледаме в природата, в спокойствието, царящо в нея. Защото иначе стресът ни поглъща като добре смазана машина, от която няма как да се измъкнем. А не искаме ли точно това - да се измъкнем? Да бъдем свободни, различни, щастливи. Да не бързаме толкова много в живота. Да не чакаме момента, в който да започнем да живеем - когато имаме добра професия, достатъчно пари, хубава къща. Не казвам, че това не е важно, но определено не е всичко, не трябва да бъде. Понякога е необходимо просто да живеем, преди да е станало твърде късно. Всеки момент трябва да се изживява. Много хора търсят смисъла на живота и остават разочаровани, когато не го намерят. Смисълът на живота не е универсален, защото животът приема такъв смисъл, какъвто ние му придадем. Колкото и идеалистично да звучи, аз вярвам, че цинизмът още не е погълнал човека, за да спре да вярва в живота. Няма универсална истина - всеки трябва да живее по своите собствени правила.