Момчето под нас 

             21.11./02 ч./неделя

           На звънеца е изписано”SOBIESKI”. Натискам го. Отвътре никаква реакция. Лампата на стълбищната площадка угасва, търся ключа, светвам. Натискам отново звънеца. Вратата се отваря – желязна е, зад нея русо момиче ме гледа.

-          Добър вечер.

Момичето продължава да ме гледа.

-            Няколко цигари бихте ли ми дали?

Зад нея застава момчето. По дънки и пуловер, късо подстриган. Открито ме гледа в лицето.

-          Събудихте ме, не мога да заспя. Пуши ми се...

-          Какви цигари? – ме пита то.

-          Няма значение.

Момчето ми подава кутия бяло „Боро”. Взимам една цигара. То ми слага в ръката още две. Майката - излиза и тя, хваща ме за ръка и ме кани вътре.

-          Неудобно ми е. По нощничка съм. – и й показвам под тъмнолилавия си домашен халат – розовата нощничка.

-          Не, не – това е рожденият ден на сина ми. Той става на 22, а аз на 42. – сипва ми тя изстудено питие и ме представя.

Отпивам.

            Дали от това, че около мен всички са много млади и хубави, дали от това, че от всяко тяхно движение, от опашките и косите им, от вдигнатите им ръце, от показалото се голо над дънките им, дали от момичешките устни или от свободните момчешки тела, дали от полусенките на танцуващите млади хора, дали от чудната им вълшебна енергия, дали от високите децибели от уредбата, дали... дали единствено от младостта им изпитвам огромна наслада. Отпивам от най-хубавата глътка водка, която някога съм пила през живота си. Най-изстудената и оригинална Кока-Кола, която някога съм преглъщала. Най-голямата магия, която някога съм попивала на друг рожден ден. Момчето се навежда и целува любимото момиче. Устните блестят, телата им вибрират. Целият  блок се разтърсва – те пеят любимата си песен: „Пак ще се срещнем след 10 години, вчера ний бяхме на 22...”. Прегърнати и истински. Млади. Усмихвам се. Усмихвам се на себе си - за това, че, докато лежах горе в леглото  и докато цял час се двоумях дали да сляза или не, си помислих, че навярно са пияни, че навярно са дрогирани. А те просто са безкрайно, безкрайно щастливи!

 Стефка Галева

гр. Сандански