18.01.2009 г., 9:47 ч.

Moят герой 

  Есета » Лични
4652 0 0
3 мин за четене
 

Моят герой

Как си представяте детството? Безгрижно, весело, щастливо, с много щури игри? Игри с приятели, игри навън? Красиво е, нали? И няма как, защото това е най-хубавият период от живота на човека, най-веселият, най-чистият.

Всички обичаме децата. Те са нашата вяра, нашата надежда, нашата любов. Те са символ на невинността, на новия по-добър живот. Те са символ на Бог.  Ние се грижим за тях - обличаме ги, храним ги, възпитаваме, купуваме им най-хубавите играчки, целуваме ги много. И защо всичко това? Нима  децата са цел на всички в живота? Не, нали?  Не всеки иска да има или да се грижи за дете. Но аз съм сигурна, че няма човек, който да не се усмихне или да не погледне към това красиво малко съзнание, когато чуе неговия красив весел детски смях.  И сякаш светът се завърта като една голяма въртележка и ни понася към онази забравена, посипана с прах и закътана дълбоко в нашата душа част от миналото ни, когато толкова силно ни е вълнувало една необикновена кукла или старо мече, което всяка нощ е било наш другар в чудната страна на сънищата и ни е пазило от страшни чудовища...  Помните ли това? Може би имаше такова нещо? Вярно, някъде там, много отдавна и не помня точно кога?

 Скрито, заровено, забравено.

 Чудно нещо е детството, велико! А онези  децата, които не са имали тази съдба? За онези без родители, без дом, болните деца? И изведнъж въртележката се завърта и превръща красивия детски смях в плач, сълзи и болка. Въртележката спира и ние се оказваме в една непозната страна. Тук всичко е тъмно, мрачно, навсякъде има тъжни деца с големи, сериозни очи.

     „Защо? Какво става тук? Къде е веселието? А радостта, усмивките? Защо децата са тъжни, защо не играят?"

И идва към нас една жена, облечена в бяло и отговаря на всичките ни въпроси.

„Това е страната на страданието. Тук децата са сами, те са болни. Аз се грижа за тях."

„Коя си ти?"

„Аз съм Надеждата, помагам на децата."

Да, това е историята на моето детство, на моя живот. Накратко за себе си - родена съм в малък град, заобиколена от обич и грижи,  красиво детство и други подобни.

Нищо не виждах. Почти нищо. Само най-големите букви и една плътна бяла светлина. На 10 година разбрах, че слепотата може да означава и бяла светлина. Множество диагнози, различни лечения, толкова много инжекции - мускулни, венозни, в очите  и никакъв успех. Бялата светлина нарастваше. Спрях да ходя на училище. Родителите ми търсеха спасение навсякъде. Въртележката се въртеше с бясна скорост, а бялата пелена покриваше всичко... Всеки  един момент щях да бъда изхвърлена на брега на отчаянието и всичко да загуби смисъл, когато в този момент се появи тя - Надеждата. За по- голяма точност Тя - надеждата се оказа Той - нисък, полуплешив, с големи очила и усмихнат. Веднага ме при е. И бавно моята въртележка пое по обратния път, но този път заедно с Надеждата. Струваше си боденето с игли, физиотерапията с метални пластинки в окото ми, безумно скъпите лекарства. Справях се. А той всеки ден идваше в стаята ми винаги весел и ме наричаше „принцеса". „Как си принцесо?" - обичайното обръщение към мен. Аз - принцеса? Този човек не знаеше ли, че той беше моят принц, моят Ангел на светлината? И не беше само мой. Той беше лечителят на всички болни деца до последното няколко месечно бебе в клиниката. Винаги беше усмихнат, никога не го видях отчаян и не чух от него „ Не, това не може да стане. Това, което искаш е невъзможно." Изписаха ме от болницата с 80 % процента зрение. Толкова много!  Това е всичко за човек, което е спрял да вижда.  Получих нов шанс за пълноценен и щастлив живот, но никога няма да забравя този човек. Дори след няколко години, когато отидох на контролен преглед, той ми каза:

„А, ти ли си, принцесо? Не можах да те позная. Как се чувстваш? Идваш да ме видиш само? Радвам се да го чуя."

А пред неговата къща във Варна имаше толкова много хора, не само деца, дошли от цяла България, дори от Турция, дошли при моя Ангел на светлината, за да им даде надежда, за да им даде зрение.

Сега, връщайки се назад почти 20 години, ми е много трудно да определя как съм се чувствала тогава. Като дете преживях голямо нещо, което като възрастен едва ли бих понесла така. Имах щастието и късмета да срещна един човек с голямо сърце и чиста душа, който да ми даде ръка и да ми върне  щастливия детски смях, да ме научи да вървя напред и да виждам - доц. Тошо Митов.

Няма да благодаря. Господ вижда.

© Милена Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??