Тя беше различна. Тя беше различна и не се вписваше в представите на обществото за нормални контакти и нормални взаимоотношения. Избягваха я, наблюдаваха я със съжаление или с насмешка, чукаха на дърво – да не им се случва на тях, гледаха час по-скоро да се отърват от нея.

А тя се роди такава – различна. Трудно проплака, лекарите дълго се бореха за оцеляването й, трудно проходи, трудно проговори. Трудно завърши начално училище, но все пак се научи да чете и пише. Децата й се подиграваха, страняха от нея, обиждаха я. Порасна, но така си и остана – сама, без приятели, без обич - различна. Близките й се грижеха за нея от немай-къде. Всички се дразнеха от неугледния й външен вид, от говора й, който дори и спокоен, звучеше като че ли се кара с някого, от непохватните й движения. Подсмиваха се на късите, пълнички, присвити пръсти на ръцете й, като само средните бяха изпънати.

Дните й минаваха дълги и еднообразни, поне според останалите. А тя четеше. Обичаше художествената литература, поезията. Беше изчела всички книги от домашната библиотека и търсеше още. Гледаше филми по телевизията. Помнеше заглавията и героите от сериали, давани преди много, много години, за които ние – “нормалните” – дълго се питахме кой и как беше. Знаеше авторите на всички романи, които беше изчела. Когато си намереше компания, обичаше да разказва сюжетите на произведенията и биографиите на техните създатели..

Един ден тя дойде при мен. Носеше тетрадка и ми показа “стихотворенията”, които беше написала. Взех я, разгърнах, но в първия момент не можах да разбера нищо – някакви криволици, разположени на 2-3 реда, нямаше малки и големи букви, за препинателни знаци да не говорим. Помолих я да ми почете и чак тогава започнах да проумявам почерка й, ако изобщо можеше да се нарече почерк. Остави ми тетрадката и аз се зачетох. Пишеше за герои от сапунените сериали, за природата, за цветята … Нещата се повтаряха, но аз упорито исках да стигна до края. Трудно ми беше да разбера какво представлява безкрайна върволица от ченгелчета, изпълващи целия ред. В крайна сметка се оказаха буквите Ш и Т, означаващи Щ. Бавеше ме комбинацията от правописни грешки плюс местен диалект, но все пак разбирах.
Инстинктивно взех химикалката и започнах да поправям.

Продължих да чета и пред мен се разкри един неподозирано красив свят. Свят на багри и звуци, свят на цветя и слънце, свят на хармония и спокойствие. В него имаше бели хризантеми, розови бегонии, нежни петунии, приказни азалии и дъхави теменуги. Във въздуха се носеше сладкозвучната песен на авлигите . Пърхаха пъстроцветни пеперуди. Прелитаха калинки. На пътеката играеха зайчета. Розата беше с ухаещи, кадифени цветове, но и с бодли, които, ако не внимаваш, могат да те убодат Ягодите бяха червени и сочни. В ясносиньото небе плуваха пухкави облачета. Чуваше се ромона на пенливи потоци, край които се забавляваха малки, красиви нимфи с бели лилии в косите. По сипея пълзяха работливи мравки. Летяха пойни птици, жужаха търсещите нектар пчели… Сутрин над блестящата като звезда роса се носеше песента на чучулигата, а нощем се чуваше любовния зов на щурците
Красота!

Имаше и едно стихотворение, “свързано” с политиката. Там в парламента гласуваха синя тинтява, червен божур и жълта иглика. Зеленият бор вдигаше пръст нагоре… Кой не би се желал такива законотворци?!
Попаднах в рая.

И тогава разбрах – нямам право да поправям Божието творение, нямам право да се намесвам в тази искрена автентичност. Зададох си въпроса – нормални ли сме ние, “нормалните”, които в забързаното си ежедневие не обръщаме внимание на красотата, дадена ни даром. Нормални ли сме ние, които замърсяваме въздуха, който дишаме и водата, която пием? Нормални ли сме ние, които не можем да чуем звука на природата , да усетим сладостта на нейните плодове, да почувстваме слънчевата благодат? Не е ли лудост бясното ни препускане? Ще чуем ли някога зова на генетично заложената ни доброта и първичната ни доверчивост? Ще преодолеем ли завистта и омразата, стремежа за надмощие над себеподобните си, алчността и користолюбието? Кога ще заживеем в мир със самите себе си? Кога …

Често я виждаха да говори сама със себе си. А дали беше така? Да, тя говореше. Тя говореше на някого, който беше известен единствено на нея. Тя се радваше и плачеше, вълнуваше се там, в своя свят, за който ние, “нормалните” може би нямаме сетива и не можем да видим. Надсмиваха й се. Защо? Нима не сме смешни всички ние, седнали и втренчили се пред телевизорите, мълчащи, с вперени в екрана погледи. Нормално ли е това – една общност от хора, “изключили” вниманието си от реално седящия до тях субект, унесени в един виртуален свят, в една илюзия.. По същия начин седим и пред компютрите – всеки вгледан в екрана на своя монитор, всеки мислещ нещо – творящ или забавляващ се. Е, това не е ли същият измислен, измамен, реално-нереален свят, в който живее и тя. Да, има малка разлика – тя живее сред спокойствието, красотата и хармонията на природата. А ние?!?

След години тя си отиде. Отиде си с една тайнствена усмивка и с ръце, показващи среден пръст на целия този наш грешен и грозен, “нормален” човешки свят. Отиде си там, в онзи неин вълшебен рай. Там, където царува всемирно спокойствие. Там, където прелива от всеопрощаваща и вседаряваща любов. Там, където всичко е непорочно красиво. Там, където душата е обляна с неповторима, милваща, бяла и добра светлина.
Тя беше блажена!