Моята Епопея на Забравените

Забравените... забравените събития, забравените времена и приятели... Забравих всичко... забравих да усещам, забравих да чувствам... сама...

         Именно онези хора, онези моменти ме поддържаха жива. Всичко беше трудно и с цената на много усилия, тревоги и сълзи. Но беше истинско и аз го усещах... усещах го със сърцето си. Радвах се на успехите и ненавиждах неуспехите си, преживявах ги с много плач и сълзи... Но беше истинско и затова беше красиво, и носеше удовлетворение. Една целувка, един поглед, една усмивка - това правеше денят ми хубав и ме изпълваше с щастие. Нищо друго не ми беше нужно... Борех се именно за тази целувка и само за тези думи: „Обичам те". И бях доволна само с това, не исках повече... беше красиво, беше... Дори нещастието ми имаше повече смисъл от сегашното ми привидно "съществуване"...

         А сега... сега съм празна... нищо от старото Аз не е останало... Изтрих всичко малко по малко... Самичка изтрих онези моменти от паметта ми, за да не ми напомнят за отминалото време... Прогоних себе си... Забравих коя бях... И в някакво нелепо недоумение сега не разбирам защо хората ме гледат по различен начин, защо не ме виждат и защо не се усмихват... Няма какво да видят... мен вече ме няма... не знам къде съм и защо не мога да се открия. Не знам как се случи това, ставаше бавно и постепенно, и сякаш стоях отстрани, и наблюдавах как самата Аз си тръгвам, разочарована от действия, хора, събития... И не направих нищо, не можех... стоях безучастно и позволих на онази, истинската част от мен, да си тръгне. А защо си тръгна... защото беше наивна и глупава, въпреки, че беше щастлива, но не го осъзнаваше. Не разбираше, че това е да живееш пълноценно и очакваше животът да й поднесе нещо повече - нещо по-красиво, по-лъскаво, по-скъпо, привидно по-истинско. Колко глупаво...

Днес...днес вече нищо не е останало... Сега животът изпълни онова старо желание за различни случки, за различни хора и различен живот. И сега това вече не е достатъчно. Не е желано, не е истинско. Сега искам онова малко момиче да се върне и да бъде щастливо. Защото голямото, пораснало Аз, не е...

Сега се сещам... сещам се за отдавна забравени хора... за отдавна отблъснати близки хора от мен... Съжалявам, че съм ги прогонила насила от живота си...

И продължавам да се лутам между нищото и нещото в търсене на истинското и онова, което ще ми върне усмивката и желанието за живот. Защото това сега не съм аз... не, не съм... При всеки поглед от човек от онези времена, изтръпвам и сякаш нещо в мен се пропуква, и се опитва да излезе наяве. Дали да се върна назад? Дали да си спомня колко весело и хубаво беше или да продължа с "праведното" си съществуване???... А може би трябва да намеря златната среда - нещо между двете?

         Колкото и пораснала да смятам, че съм... колкото и различна да съм... нещо ме влече към тогава... Боря се със себе си и се опитвам да намеря красивото в сегашния ми начин на живот... Но... винаги има но, нали... Но нещо продължава да ме влече натам - към онези времена и хора... Да видим докъде ще ме отведе това чувство, тази емоция... тази непреодолима жажда... жажда да бъда истинска и щастлива.