Преди десет дни спрях колата пред входа на ”Каваците”. Прекосих прашното шосе, навлязох всред буренака и къпинака, бях обул маратонките специално за тази ни среща. Не бях я виждал отпреди две години и не бях сигурен дали е още жива. Все пак строителството е навсякъде.

                          Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната ù сякаш се беше смалила. Клоните ù изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата ù снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете ù, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.

                         Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.

                         Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.

                         Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...

                         И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота ù:

                       - Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен. 

                         Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.

                                               Силно го поисках!

         12.09.2011.                                 Любомир Николов