Жената се разплаква. Пред всички на масата. Срещу нея е крушката и очите ù блестят. Наближава полунощ. Навън в градината сме. Зад нея е мракът. Тя говори. Клепачите ù често трепват и обират влагата. По лицето ù няма сълзи, само в нея до дъното на душата ù. До мозъка. До костите, до последната ù женска клетчица. Страшна гледка. Безкрайно, безкрайно болезнена.
„Мъжете в България са простаци. Мразя ги!”
После става и отива в банята. Да изплюе сълзите и да издуха носа си. Да изплюе. Насъбралото се за всичките ù 50 години. От мъжете. Българските. Така наречените ни - мъже – както тя се изрази. Казваме ù, че може би... тя тихо отговаря – късно е. Стара съм и навежда леко глава. От самата промяна светлината огрява под ъгъл мокрите очи и за миг ми се струва, че те са цветни, че искрят в най-различни цветове, като ония наши детски играчки с цветните стъкълца, мозайка. В най-различни цветове. Харесвам я, започвам да изпитвам мило чувство към нея. Не я съжалявам. Излишно е. Няма нужда. Тя така и така е сама. Тя така и така не търси мъж за пари, или за другото – тя търси човека, не за ден-два... Мъжа си търси.
„Българските мъже” повтаря пак жената... са. Не продължава. Всички мълчим.
Аз само се сещам за оня, мой концерт на Н. Кенеди.
Имахме 150лв. Точно за два билета от най- евтините. Той ме попита: пералня ли искаш, тъй като шеста година перях на ръка, или концерт. На концерт, разбира се. Той отиде и ми купи стара, стара 30 годишна Перла. 05 май беше. После заведе двете си жени на концерта.
И до ден днешен цигулката свири в душата ми. Гласът на Орлин Горанов нахлува в мен със всичка сила. „Не заспивай, светът е за двама... Не заспивай. Не обиквай ти друг, дори сетила зов. Потърси ме... Светът е за двама.
На всички български мъже: Нищо лично, просто бизнес. В моя случай – поезия.
Стефка Галева
Гр. Сандански
© Стефка Галева Всички права запазени