На кафе Масата е отрупана, кафетата също пристигат. Носят празничен аромат. Наоколо виждаме случайно нападали кестени. Има едно нещо без което хората не могат. Това е общуването. Дори и заклетите темерути имат нужда от някой. Някой, който може би ще тормозят, но без който не могат да продължат напред. Общуването изглежда лесно, особено с приятелите, но всъщност е доста сложен процес. Процес достоен за нашето сериозно отношение. Наблюдавайки с определени сетива, в едно обикновено събиране на кафе можем да открием цяла вселена. Някой говори много, някой почти не, но всеки присъства със себе си. Нещо невидимо, специфично, нещо уникално е там във времето и извън него. Тази наша вътрешна същност е като дете. За разлика от мъдростта на човешкото тяло тя има да извърви дълъг път. Не винаги стабилна, не винаги честна, но нейният плач буди всички. Аз съществувам - ни казва тя. Често се опитва да утвърждава своето, като атакува другите. Понякога унижава нещата и хората, надявайки се така да се задържи на върха. Стойността и обаче не е във върха, не в превъзходството, а в дълбочината. Проявленията често са детински, но същността е светла и величествена. Тя е откъснато живо парче любов. Някаква висша същност е откъснала част от себе си в името на любовта. Ако успеем дори частично да осъзнаем това, очите ни ще се напълнят със сълзи. Дълбока интимност има в човешката същност. Скъпоценна тайна. Първия досег с другия, първата дума или поглед включва някакво наше скрито сетиво. То преценява безпогрешно в светая светих на собственото себе. Там се осъществява друго паралелно общуване. Въодушевени или афектирани често говорим напосоки, коментираме и обсъждаме безсмислици, но там някъде нещо общува на друго ниво. Там се строи красиво здание. Подпечатват се невидими документи и се зида с могъщи думи. Толкова много емоции и надежди влагаме в живота си. Толкова труд хвърляме за да постигнем целите си. Търсим богатство, признание, щастие. Понякога вървим твърдо по пътя на разрушението си, но там зад всичко стои един жив Вихър, който гради живота по друг начин. Вихър неизвестен, таен, устремен към образа на бъдещето. Не трябва да сме безотговорни към него, като се оставяме по течението. Все още е твърде млад и твърде уязвим. А когато неистово иска да се защити може да направи твърде големи пакости. Но пак е безценен. Запитвали ли сте се защо един човек казва важни неща, но никой не го слуша. Докато друг повдига незначителни теми, но успява да прикове вниманието. Защо е така? Според мен причината е в онова здание, което наричаме наш дом. Онзи дом който носим подобно но охлюва винаги със себе си. Върху него са записани нашите заслуги, нашите желания, но също и дупките в стените породени от множеството изречени лъжи. Този дом има стойност на пазара. И колкото по малко са дупките по него, толкова е по-скъп. Тогава всички брокери се опитват да го продават. И както е в нормалния живот времето и събитията оставят своя отпечатък, но най-силният фактор е нашата свободна воля. Тя е длетото, което дълбае денем и нощем, и рисува чудната картина на нашият вътрешен свят. Някои го наричат съдба, други карма, но то е просто космическа справедливост. Просто живеем в домът, който сами сме си построили. Отпиваме глътка ароматно кафе. С други думи - каним го на гости. Неговите вътрешни качества ни доставят удоволствие. Вид общуване след което никой няма да е същият. Ето защо трябва да сме внимателни, но и вдъхновени. Защото това е удивителна, опасна и красива свобода.