13.03.2016 г., 23:15 ч.

На моето всичко 

  Есета » Лични
2441 0 5
5 мин за четене

Ето че дойде и моят ред да напиша своето писмо, до човека, който никога няма да го получи.

В живота на всеки един от нас има такъв човек, който преобръща света ни наобратно в добрия смисъл на думата. Нали знаете, говоря за пеперудките в стомаха, за нощните позвънявание и всичко останало, което си върви ръка за ръка с процеса ‘‘влюбване до полуда‘‘.Позволете ми да ви върна малко по-назад във времето … което за мен означава над 10години … Тогава не осъзнавах какво ме  очаква, не вярвах че това малко момченце (сега пораснал мъж) може да ме накара да му подаря всичко мое. Тогава той беше на 15, аз на 16. Бяхме малки деца, които не знаеха нищо за сложната плетеница, наречена живот. Появи се в живота ми като слънчев лъч, като глътка свеж въздух, като морски бриз. Нашата любов започна като всяка друга, но с годините прерасна в нещо прекрасно. Грабех всичко, което той ми даваше с пълни шепи … Наслаждавах се на всяка секунда с него. Обичах го с цялото си същество, въпреки възрастта си. Любовта ни продължи 4 години, които за мен ще си останат незабравими цял живот. Дадохме си всичко, разменихме си сърцата, борехме се здраво срещу хорската злоба и завист, защото такава имаше в изобилие. Ние просто бяхме един за друг … подхождахме си. И както всяка приказка, дали любовна или не, нашата също имаше край. Този край настъпи, когато на мен ми се наложи да замина за друг град, за да уча. Виждахме се, когато се прибирах, чувахме се по телефона постоянно … но някак усещах че нещо не е както трябва да е. Тогава вече той беше на 19 аз на 20. Пораснали деца … Трябваше да издържим само една единствена година и той щеше да дойде при мен … но съдбата имаше други планове. Един ден, прибирайки се в квартирата в непознатия тогава за мен град получавам съобщение по скайп – ‘‘Всичко приключи‘‘ … Банално ще е да ви разказвам какво стана след това, но все пак ще го направя. Дадох всичко от себе си, за да го задържа, но той беше твърдо решен. Не ми остана нищо друго, освен да се примиря. В този момент, когато осъзнах че лентата няма да се върне назад, колкото и да ми се иска животът за мен се промени. Промених се и самата аз. Изживях доста лоши неща, но за щастие Бог ми беше изпратил добри хора в живота ми да бдят над мен и да не ме оставят сама в тежък за мен момент. Продължих някак си напред … Животът ми в чуждия град за мен беше към края си. Наложи ми се да се върна отново към своето минало. Към града, който ми напомняше с всяка уличка, всяко квартално магазинче с всичко ми напомняше на него. Мислех си че съм успяла да го изкореня от живота си напълно, връщайки се тук отново , но … В една хубава августовска вечер, той реши да ме потърси отново. Писахме си няколко месеца, върна ме в миналото, чаках с нетърпение следващия път когато щеше да ми пише … И изведнъж всичко спря. Нито един ред … Реших да разбера какво става и да си използвам последния патрон. Един хубав слънчев ден си измислих оправдание да го видя и това беше проблем с личния ми автомобил( той е автомонтьор към момента) . Тръгнах към сервиза като на няколко пъти спирах, почти се отказах, но любопитството у мен надделя и стигнах в сервиза. Излязох да го потърся, него го нямаше, щастлива че съм уцелила почивка или момент в който го няма в сервиза, аз се запътих към колата. Тогава чух любимия си глас зад мен. Обърнах се и го видях … Не беше малкото дете с което бяхме постоянно заедно навсякъде. Беше възмъжал, заякнал и станал много дистанциран. Сърцето ми биеше лудо през цялото време, усещах краката си като кашкавалени държанки, но запазих всичко това за себе си. Обясних му за проблема с автомобила, след което той го пробва и каза че нищо му няма. Благодарих сконфузено, качих се в колата, нямаше как да остана повече, запалих и си тръгнах. Отдалечих се от сервиза, спрях колата и си позволих да дишам. Хареса ми промяната у него, но не харесах това което прочетох в очите му. Очите, които едно време гледаха само мен, обичаха само мен … Сега бяха празни, самотни и казващи грубо, без никакво притеснение: ‘‘Виж … бяхме заедно преди, но всичко вече приключи. Но все пак може да се виждаме, когато не съм с приятелката си‘‘. Този поглед ми даде това от което имах нужда. Уверих се, че каквото е имало между нас, вече е в миналото и няма да можем да го върнем. Заболя ме … Отново ме рани, може би не го е искал, но ме рани … Сега как ще се лекувам отново от него … кой ще запълни празнотата в сърцето ми … кой ще зашие отново отворената ми рана. Чувствам се така сякаш някой е включил блендер във мен, всичко е на каша, вътрешности, чувства, … дали ще мога да обичам някога пак с тази страст … с този плам … с такава безусловна любов ? … Има ли смисъл да продължавам да се надявам … има ли смисъл да продължавам да се моля … има ли смисъл да продължавам да живея … усещам че отново пътувам към пропастта, устремявам се със бясна скорост, но този път няма кой да ме спре … Този път съм напълно сама …

Но знаеш ли ЛЮБОВ НА МОЯ ЖИВОТ, искам да ти кажа някои неща, които може да знаеш … може и да не знаеш …

Имам нужда да ти кажа, че за мен и преди и сега и завинаги ще си останеш специален. Завинаги ще си в сърцето ми … Завинаги ще те обичам, каквото и да се случи, няма да мога да подаря на друг мъж така сърцето си както го отдадох на теб … Искам да бъдеш много щастлив, много обичан, много добър с човека до теб, макар и този човек да не съм аз. Само така и аз ще мога да съм щастлива … Ти си ми всичко, помниш ли ? … Бъди щастлив и за двама ни … Поне ти … За мен вече няма надежда … Ти мина през живота ми като ураган … А всички знаем какво остава след едно природно бедствие – само разруха и печал … Това съм аз сега и може би още дълго време … И както го изпя великия български изпълнител Васил Найденов – ‘‘Всичко отминава под това небе, БОЛКАТА ОТЛЯВО – НЕ! ‘‘ …

Бъди щастлив, любов моя … бъди щастлив …

© Мария Йорданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Г-н Димитров, първо това са моите чувства и емоции, събрани в това ''есе'', не открих категория ''чувства'', затова го поместих в ''Есета''.
    Второ - всеки има право на различно мнение и поглед върху живота, на Вас може и да Ви се струва незряло и.т.н., но тази история беше част от живота ми, при това много силна част ...
    Трето - никой не Ви задължава да четете моите ''творения'', тъй като аз не целя да бъдат четени 1 000 000 пъти или коментирани 1 000 000 пъти, просто изливам това, което имам нужда да кажа ...
    Така, че благодаря Ви все пак за искрените коментари!
    Хубав ден, г-н Димитров
  • Д_67 вие сте администратор?
    Радвам се, че имате ясна дефиниция за "зрялост", може ли да я споделите?
  • "Проблемът е, че достигнатата възраст, не винаги означава и постигната зрялост." .... ама това ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ли е проблем?!
  • Димитров67, какво искате да кажете, че хлапачките с току-що събудени хормони нямат право да страдат и пишат, че това е привилегия само на ЖЕНИТЕ на "прага на своето съзряване"?! ... странно странно ми звучи.
  • Тези неща не се вземат толко присърце..., любовта може и да убие по-слабите, а другият ще продължи живота си и няма да помисли даже...!!! Колко глупаво звучи - безусловно...!!!
    'Заболя ме… Отново ме рани, може би не го е искал, но ме рани… Сега как ще се лекувам отново от него…, кой ще запълни празнотата в сърцето ми…, кой ще зашие отново отворената ми рана. Чувствам се така сякаш някой е включил блендер във мен, всичко е на каша, вътрешности, чувства…, дали ще мога да обичам някога пак с тази страст…, с този плам…, с такава безусловна любов?"
Предложения
: ??:??