на Константин

Не се ли сещаш от време на време за нас? За онова, което имахме.

Защото аз си спомням красивите моменти на щастие, изпълнени със смях, с любов.

Липсват ми. Тогава бях щастлива. Но откакто замина, аз не съм същата, няма я усмивката ми.

И ти посветих тези редове:

" Нека да останем за миг сами. Само аз и ти. Затвори очи, Любов.

Спомняш ли си отминалите дни? Как двама с теб тичахме по поляни от мечти. Слънцето на щастието ни огряваше, стопляше. И нищо нямаше значение. Бяхме само ти и аз.

Спомняш ли си отминалите дни? Как плачехме със сълзите на звездите, когато ни болеше. И как се сгушвахме пред огъня на сладостта и копнежа и се топлехме взаимно. Бяхме само аз и ти.

Спомняш ли си онези дни, Любов? Помниш ли красивите думи, които ни подари зората? Пазиш ли още скъпоценностите, които ни остави дъждът по залез?

Спомняш ли си онези дни? Когато бяхме две цветя със сплетени стебла, когато бяхме пеперуди с разперени крила.

Кажи, Любов? Помниш ли онези дни?

Не отваряй още очи, Любов. Не усещаш ли магията? Като вълшебен прах на фея се разпръсна около нас. Не вдъхваш ли аромата на въздишките, които не съм ти дала? Можеш ли да чуеш как душата ми нежно шепти?

Отвори очи, Любов. Спомни ли си онези дни? 

Още много ще ти дам. Дни, пълни с усмивки, породени от полета на птиците. Дни, пълни с цветове и дъги. Мигове на чакана тишина, докато погледите ни не се откъсват един от друг.

Частици от безкрайното ще ти дам. Ще ти ги поднеса обвити с целувки, подпечатани със сладък смях.

Кажи, Любов? Желаеш ли тези дни?"

И понякога все още си спомням, че знаех, че щом е слънчево - ти се усмихваш. 

Липсваш ми. Макар да знам, че няма как да те докосна, липсваш ми. Онзи сън, в който беше с мен, онази мечта, в която бяхме заедно - красиво беше. 

Той не е като теб, няма и да бъде. А тъй ми се иска да се върнеш...