Хората стават объркани, отчаяни и депресирани когато в света около тях се случват драматични събития. Както отделния човек, така и цели общества изпитват усещането за безпътица и тази тенденция се усилва във време на войни, икономически колапси, епидемии, природни бедствия и т.н. Историята познава множество събития с изключително тежки последици, но също така историята (ако не е тенденциозно изкривена) е наясно и с факта, че винаги по време на криза църквата е носила утеха на измъчените и падналите духом. Вярващите в Христос винаги са били изразители на онези надежда и насърчение, от които всеки човек отчаяно има нужда.

Днес обаче сякаш живеем в друга епоха – в свят, който притежава други характеристики и предлага други решения на кризисните ситуации. В този нов свят на вярващите се гледа със снизхождение, а на църквата й е отделена ролята да бъде една маргинализирана незначителна общност от аутсайдери. Истината обаче е друга. Истината е, че мястото на родената от Бог църква никога не може да бъде в килера на „историята”, защото Божия народ е носител на най-важното послание в цялата вселена през всичките епохи на съществуването на света.

Църквата като носител на посланието за Божия Син, винаги е носила историческата отговорност (и тази тенденция не се е променила с технологичната революция) да бъде изразител на единствената надежда за света. Ние християните сме Божии деца и осъзнаването на тази ни идентичност е от изключително значение, за да можем в това време на морален упадък, обезсърчение и безпътица да посочим Единствения изходен път за хората.

Истинската надежда носи чистота на всеки, който я изповядва. Какво представлява обаче тази надежда? Един от отговорите намираме в 1 Йоаново 3:2-3. В този пасаж от Библията се говори, че ще бъдем подобни на Бога, защото ще Го видим както е. Мислейки по този начин ние се вкореняваме в небесната чистота и се издигаме над духовния смог на сегашния свят. Каква чудесна надежда! Чистотата на небето ще бъде истинския въздух, който ще дишаме, а духовния мрак, в който живеем сега няма да продължава вечно. Ще бъдем с Бог на небето и ще Го видим в Неговата слава. Ще бъдем с Него и ще Го видим, защото сме Негови деца. Каква прекрасна надежда!

Докато се реализира тази надежда обаче трябва да помним, че живеем в време, в което отстъплението от вечния морален стандарт на Новия Завет и объркването на понятията са се превърнали едва ли не в естествена среда на функциониране на съвременния човек.

Светът е обладан от леви идеи. Медийни послания, образователна система, политически решения, подкрепящи разврата, убийството на неродените, фалшивата толерантност, неравното равенство и др. са придвижили обществените процеси изключително далеч в грешната посока. Постепенно цялото общество започва да мисли по идолопоклоннически начин.

В този омърсен от неомараксизма свят, много хора смятат, че библейските текстове са неприложими в съвременните реалности и трябва да бъдат видени през призмата на новите културни тенденции. Такова снизходително отношение към вечните истини, идващи от Бог и Неговото Слово е причина обществото с лека ръка да прегърне модерните разрушителни пагубни идеологии. Феминизмът, хомосексуализмът, примиряването с глобалния управленски контрол, медицинската диктатура, тиранията на малцинствата са само няколко от множеството примери, доказващи, че човекът от 21 век е на път да напусне здравия си разум.

Въпросът е кое има по-силно влияние – културата или Словото на Бог. Ако културата влияе на Словото, което човек чете, то той или не чете Божието Слово, или ако го чете, не го разбира, защото не търси истината такава, каквато е.

А който не търси истината естествено се среща с лъжливите идеи и с готовност прегръща учения, които призовават хората да се съсредоточават в себе си; да издигат на пиедестал собственото си его; да се фокусират върху емоционалното си състояние; да се самоанализират; да се самоусъвършенстват и т.н. Трябва да помним, че тайната на свободата не се състои в нашата способност да се променяме, а във възможността да погледнем с вяра към Божия Син, Който понесе върху Себе си нашата изначална невъзможност да преборим греха и смъртта в себе си.

И именно тук е важно е да отбележим, че все още има надежда. Ако човек погледне с вяра към Господа, той ще приеме свободата от тежкото духовно бреме, което носи още от раждането си. Днес сякаш Божият призив към нас звучи по следния начин: „Вземете Моето иго върху себе си, а не се съобразявайте с вашето его“. Посланието за надеждата и свободата в Христос е обидно простичко. Всеки, който избере да го разбере ще установи, че не се е родил, за да живее в безпътица, а е приел историческата мисия да изявява истинската надежда, която може да бъде открита единствено в Христос.