3.12.2015 г., 18:13 ч.

Най-големият ми асансьор 

  Есета » Ученически
1382 0 0
2 мин за четене

Най-големият ми асансьор... така де - страх!

 

 

  Тръпка. Неспираща, неконтролируема тръпка ме побиваше до костите на мозъка ми. Усещах всяко едно вдишване дълбоко в носоглътката си, а тръпката не спираше да ме тресе. Бях на път да се сблъскам с най-големия си страх. Усещах сърцето си как спря да тупти за известно време, време, в което само тръпката от това, което предстоеше ме държеше жив.

    Бях напълнен с адреналин и запълнен с колебание, а най-големият ми страх пристигаше бавно и измъчващо. Чувах зловещите стонове на стокилограмовото, прогнило страшилище, което щеше да се озове на педи от мен след броени секунди. Усещах как губя останалия си разум от симфонията на скърцащите дъски на спускащото се зло. Затворих очи, поех въздух и подобни газове и изпаднах в очакване. В следващия момент, той пристигна, замръзна пред мен в примамлива позиция да му се отдам. Притегляше ме, искаше да ме усети, желаеше ме, а аз така го презирах...

    Оставен без избор и разум, отворих вратата. Пронизваща воня на изгнила дървесина изпълни дробовете ми и ме унесе в рискован транс. Пристъпих, отново затворих очи и се предадох на врага си. Затръшнах вратата след себе си и трескаво натиснах бутона, на който би трябвало да бъде белязана цифрата 6, която очевидно се е измила от изпотилите се от ужас пръсти на нещастниците, преживели терора, пред който бях поставен. Разлагащата се кутия най-сетне се задвижи в мъчителни писъци, издигайки ме към етажа, към когото се бях запътил.

    С всяка наносекунда кислородът ставаше все по-малко, а дървените стени ми изглеждаха все по-близки една до друга. Ето че страхът ми отново ме надви. Познатата паника изпълни капилярите ми и всички демони и подобни изчадия в мен започнаха да пируват, а асансьорът изглежда сякаш беше спрял. Спрял във времето, замръзнал във вечността, за да ме погуби в смъртоносната си захапка.

   Отне ми време докато осъзная, че чудото всъщност беше стигнало шестия етаж и между мен и спасението стоеше само една нищо и никаква врата. Изведнъж необясним поток от енергия обзе тялото ми, усетих живота в себе си и избухнах като Попокатепетъл в цялото си могъщество. Един момент по-късно бях отново свободен. Асансьорът вече беше в миналото, всички граници, в които бях поставен, останаха един болезнен спомен, тръпката утихна. Отново бях свободен.

© Румен Величков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??