16.01.2009 г., 12:00 ч.

Най-силна и стойностна връзка в живота на една жена 

  Есета » Лични
3520 0 3
5 мин за четене
 

НАЙ-СИЛНАТА И СТОЙНОСТНА ВРЪЗКА В ЖИВОТА НА ЕДНА ЖЕНА

Шест и трийсет.  По това време от понеделник до петък звъни телефонът ми, за да стана и да се приготвя за работа. Благодаря на онзи сомалийски козар (или етиопски беше), който е открил тази вълшебна течност, с която започвам деня си или нощта си - според зависи. Но да говорим за деня. Пия  си кафето и се гледам в огледалото. Виждам в него жената, която трябва да се приготви за работа, да бъде днес неотразима и полезна. Да, и този ден започна и няма да се върне, а аз имам една-единствена възможност да го направя неповторим, да го изживея пълноценно и още хиляда глупости от подобен род. Да, жената, която трябва да се приготви за работа. Тази същата с осемчасов работен ден, която ходи на работа с автобус, която няма мъж в живота си, няма деца, живее с родителите си и  след работа веднага отива да види племенника си, защото той е най-важното нещо за нея. Колко по-лесно би ми било да пиша, ако имах едно от гореизброените. Колко по-лесно е да пишеш за любовта, ако си срещнала мъжът с главно М. Или пък след 9-те месеца и трудно раждане да пишеш с каква обич и нежност се грижиш за децата си и как даваш всичко от себе си, за да направиш щастливо семейство си. Не искам да звуча песимистично и отчаяна. И аз съм имала възможност да имам всичко това. Да не се омъжа избрах аз, а да не се роди детето избра Бог. И какво - нима съм се отказала или съм паднала духом? Нищо подобно! Пия си кафето с удоволствие, гримирам се пред огледалото и слушам музика - това е моят сутрешен ритуал за страхотен ден, а ако ми хареса музиката - пея или танцувам. И  така автобусът идва в 8 без 10, та време е да излизам.

Работа като всяка друга - три в стая, компютър, някакви срокове, справки, клюки и интриги  в по-голямата част, ако има  късмет Мимето (това съм аз) е в центъра на тях със или без повод. И нищо в крайна сметка със смисъл. Съсипана съм за известно време.  За това ли учих? За това ли беше университета, дипломите ми, степените, езиците, квалификациите? Само баба да се хвали с тях? Три прости операции на кръст, няколко фактури и „защо питаш?". Къде отиде работата в екип, мотивацията, професионалното израстване дето ми го обещаха като започвах, кой  шеф цени амбициозния без да вижда в него заплаха? Абе, дреме ми, аз продължавам напред. В 2 часа пием кафе, но аз го пия, когато си поискам и даже и на работа се гримирам. Работя откакто съм завършила училище, сменила съм различни позиции и съм видяла много, ама като казвам много, наистина много хора. Изводът какъв е - работата е такава, каквото си я направиш и хората ще се държат с теб така, както им позволиш.  Затова аз си харесвам работата и си я работя с удоволствие, защото си я направих интересна, а с колегите нямам проблеми, но обратното е не е в сила (т.е. колегите понякога имат проблеми с мен ). А, майка само 20-тина пъти ми звъня днес да ме пита какво правя. 5 без 15, пак е време за автобуса.

„Уауааааааааа"!

Едно малко същество си крие очичките зад майка си и като се събуя, тръгва да бяга, за да го гоня.  Хубав на леля или по-скоро на уауа! Толкова го обичам. Затова пълзя, крия се зад пердето и го нося на конче, но това последното скришом от майка му, защото докторът е казал да не си извива кръста, заради клапата, заради хидроцефалията, заради много работи. Ето две светещи очички, една огромна усмивка с бели зъбки и вече лош дъх, защото яде всичко и по много. Майка му казва, че дъхът му е много хубав, като на „блатно коте". Питайте майка му какви са тия блатни котки и какъв им е дъха, защото и аз не знам, но на Жожко наистина е много хубав. Тя се усмихва само заради него и само заради него плаче.  Тръгвам, защото от 7 съм на танци.

Сама дойдох, никой не познавах, дори и право хоро не можех да играя преди 3 месеца, а на Нова година имах участие с ансамбъла. Аз съм от ветераните, така наричат най-възрастните, които вечер не си стоят вкъщи да шетат, а ходят на народни танци. И съм много хубава с носия. Най-много харесвам репетициите ни с малките, толкова е вълнуващо, толкова са сладки. Децата винаги са ме зареждали. Ако някой ден имам мои, ще ги запиша на народни танци и на карате, защото в събота ходя и на таебо и там също много се вълнувам.

Центърът е почти празен, когато се прибирам, а сега след снега хората като че ли са се скрили някъде. Четох, че студът действал като стягащ компрес на кожата на лицето. Дано да е така, че нямам време като се прибера да се занимавам със себе си. След такъв ден вечер  съм много изморена. Нашите са си легнали вече, но са ми оставили вечеря. Храня се в моята стая на свещи. Една бивша колежка от старата работа, която аз смятах за моя много голяма приятелка, ме запали по тях, защото предизвиквали положителна енергия. Навикът остана, но приятелката - не. Тя спря да ми говори, когато си намерих по-добра работа и казах, че вече се чувствам  щастлива.

Лягам си и затварям очи. Представям си, че дядо ме гушка. До миналата година, докато беше жив, много обичах да лягам до него и да ме гушка. Те с баба ни отгледаха със сестра ми, затова много ги обичам. Когато се сетя, се моля на Бог за обичайното, но след известни събития в моя живот започнах да му благодаря. Благодаря му за семейството си, че сме заедно - нищо, че понякога са много досадни и обсебващи. Благодаря му за малкия, че е жив и здрав, че на този етап резултатът от операцията е много добър, нищо че му поставиха тежка диагноза. Благодаря му за всяко едно разочарование или несполука,  за всяка обида или неблагодарност, защото те са ме  направили по-силна. Благодаря му за всеки изминал ден, че съм имала възможността да науча нещо повече за себе си и за хората. Благодаря му за възможността да бъда самата себе си, да бъда такава, каквато съм.  Смисълът да продължиш напред и да вярваш в доброто не се крие само у един човек. Връзката, която ме изпълва с обич и ме прави по-добра, не е породена само от един човек. Това е връзката ми с всички хора около мен - с тези, които ме обичат и с тези, които ме нараняват и обиждат.  Не мога да изолирам себе си нито от едните, нито от другите, а и не е необходимо, защото понякога те са едни и същи. За да продължа напред, просто им прощавам и ги приемам такива, каквито са, защото и аз не съм по-добра от тях.  Ето я причината утре като се събудя и взема чашата с кафе, отново да се усмихвам. Затова утре, когато се погледна в огледалото, ще харесам жената, която ме гледа отсреща.

© Милена Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Защо пишеш така, сякаш животът ти е свършил...
    В първия момент имах чувството, че си някаква стара мома, поне на 45 години...
    А ти си младо момиче, в най-хубавата си възраст - достатъчно зряла и от друга страна - все още изпълнена с детски пориви и мечти.
    Да, смисълът на есето ти е друг, разбирам, но ми стана тъжно, за теб.. за апокалиптичната картина на живота си, която рисуваш.
    Имаш достатъчно време пред себе си и за мъже, и за деца, и за стойностни приятелства.
    Животът не свършва на 30, а започва.
    Започа с нови сили, с нова мъдрост.
    Знам, че е далеч по-лесно просто да се пуснеш по течението и да се предадеш на баналността без никаква съпротива, но не го прави. Прекалено красива душа имаш, изпълнена с много чувство и доброта.
    Не пропилявай ценното си съществувание.
    Не бъди сама, опитай да намериш приятел за дните си напред...
    И мисли за това не колко добра леля си днес, а каква прекрасна майка ще бъдеш утре!
    Прегръщам те силно, за да те заредя с малко позитивизъм и нови сили!
  • Тази връзка за която пишеш,би трябвало да бъде най-силната и стойностна връзка в живота на всеки човек!
    Божията любов е тази която приема хората такива каквито са.
    Нека такава любов ни изпълва!

    Благодаря ти за есето!
    Поздрав!
  • Браво, Милена! Носи си името чисто и ако мислите ти текат все така, ще натрупаш много мъдрост. Тя е истинската крепост за чувствата!
Предложения
: ??:??