12.04.2010 г., 0:22 ч.

Насаме... 

  Есета » Лични
1486 0 2
3 мин за четене

 

Сърцето ми препуска бясно по асфалта на помръкващите улици и булеварди. Усещам го как разкъсва дрехите ми и  изкача от гърдите ми, удряйки се във волана, стиснат до болка от напрежение. Вятърът си играе с косите ми, разпилявайки ги на всички посоки, музиката вибрира по седалката ми, димът от цигарата замъглява погледа ми. Картини от стари спомени играят бесен танц пред очите ми и на моменти губя очертанията на пътя и реалното време. Горещи вълни ме сграбчват в лакомите си, ненаситни ръце, въпреки хладната априлска привечер. Мислите ми изпреварват летните ми гуми и летят далече напред.

   Още един километър. После още един. Няколко метра. Последна спирачка...

   Дали си тук? Открихме ли се отново?

   Паркирам и усещам как цялото ми същество се напряга да се овладее и да реагира адекватно в момента, в който ще те видя. Не мога. По-силно е от мен.

И сякаш не са изминали толкова много месеци от последната ни среща. Сякаш беше вчера, когато за последен път пихме един от друг и се взирахме  в очите си, обгърнати от безмилостната тишина.

"Идвам, бонбон. Чакай ме."

 Минута, две, три...  Струва ми се , че измина цяла вечност.

 Слизаш. Все същият си. Такъв, какъвто те сънувах много нощи; същият ненаситен поглед, който сякаш изгаря всичко в мен. Само няколко думи. Вперени погледи в брояча на асансьора, който мъчително бавно отбелязва цифрите на следващия етаж. Звън - на отварящата му се врата, който ме изтръгва от вцепенението, обхванало всичките ми сетива. Една врата се отваря пред мен. После още една.

И пристъпвам след  парфюма ти, до болка познат, ароматът на който ме е будил измамно много нощи. Две ръце се протягат да се докоснат, следени от очите на многобройните камери.

 Най-накрая сме насаме, в полумрака на дългия коридор. Само ти и аз. Насаме с подлудяващото желание да споделим отново нашата тайна.

 Не мога да те погледна в очите. Не мога да си спомня всичко онова, което мислено ти говорех толкова много пъти. Усещам се изпразнена от съдържание. Лека, ефирна, в пълна безтегловност. Не знам нито къде съм, нито коя съм, нито какво правя. Само едно неописуемо силно чувство пулсира във всяка фибра от мен. Само него усещам и разбирам в момента.

 Ръцете ти  на хищник ме награбват преди да мога да се осъзная какво се случва. Притискат ме до тялото ти, стопявайки и последния милиметър разстояние между телата ни. Устните ти ме изпиват, оставяйки ме без глътка въздух. Усещам нежната мекота на косата ти в горещите ми длани; пулсирането на слепоочията ти под палците си; изгарящия ти поглед в тъмнината; дъха ти, вливащ се в цялото ми тяло; мъжката ти сила, която напира да ме превземе, притисната до болка в слабините ми.

 Отново съм Аз. Полудяла, отдаваща се, ненаситна. Без капка свян и задръжки. Докосвам всяка част от теб; целувам всяка топлина, до която достигна.

 Отново си Ти. Търсещ, намиращ, обезоръжаващ, безсрамен. Груб и същевременно нежен. Разкъсващ всичко, до което се докоснеш.

Страстта ни размята неконтролируемо из всяка част от стаята, извива телата ни в причудливи форми; изтръгва от нас неразбираеми стонове и изпълнени с желание викове. Усещам вкуса ти по устните си - горещ, шоколадов. Усещам мекотата на кожата ти - по лицето ми, върху гърдите ми, в преплетените ни крака; на ръцете ти, притиснали ме до тялото ти. Усещам желанието ти в себе си - нарастващо, разкъсващо, избухващо, до краен предел. Усещам как се топя в ръцете ти. Разтапям се. Разтапям се... Ще се изгубя...

 

 

© Димана Миткова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??