Не си го чул, за да говориш. Не си видял за да повярваш. Аз видях и чух. Повярвах и говоря. Глобален пробем? Определено е такъв. И за това сполетя и страната ни,  защото никой не е защитен от глобалните проблеми.

Наводнения дъждове. Хиляди евакуирани. Разрушени домове. Стотици. Скитащи се хора без дом. Без място което знаят, че  си е само тяхно. Остава само надеждата. И всеки човек се е хванал за нея. Като удавник за сламка. Лъжат го и той им вярва защото няма какво друго да прави. Е да !Има право и да мечтае. Но за съжаление със мечти само не се живее.

Приятели. Колко много бяха, сега ги няма никакви. Къде са сега. Разбираш че изобщо ги е нямало никога. Глобален проблем.

Сълза може  би и толкова. А само това ли можем да дадем само съчувствие. Съчувствие и нещо друго.

Аз дадох и сълзи, дадох е приятелска ръка. И пари.Пари! Каква дума. Дума без духовна ценност без морален смисъл. Една хартия. Един предмет подхвърлян от ръка на ръка. Едно нищо може би. Обаче всеки му са нужни. И най вече на тези хора останли без домове. Не защото са виновни а защото така е решила съдбата.

Да работиш да се трудиш да градиш. Да си купиш картина да я сложиш на стената и да се радваш, че си си я купил със собствени пари. Да мечтаеш за още. Да работиш за още. И ето вали. Какво талкова ще спре обаче не спира. Дъжд, дъжд и пак дъжд. От начало шумуленето на дъжда е приятно. Чувстваш се спокоен затваряш очи и се радваш че на вън вали а ти си си вкъщи защитен може би.

Вали. И не спира да вали. Токът спира. Домашен телефон няма от час. Какво толкова! Случва се. Обезпокояваш се все пак и поглеждаш през прозореза.

Господи бурдюрът на улицата не се вижда. Всичко е под вода. Поглеждаш към вратата и под нея леко по леко започва да нахлува вода. Паника. Пълна паника. Вземаш парцали и започваш да запушваш отвора между пода и вратата. Няма смисъл. Чакаш дъждът да спре.Обаче той не спира. Вали! Викаш. Викай никои няма да те чуе.Дъждът се усилва и онова приятно шумулене вече хич не е приятно. Водата се стича по стъклата в такива големи количества че вече не можеш да видиш нищо през тях.Обзема те страх. И не ти остава нищо друго освен да викаш. А онзи ден беше когато се изтъкваше пред останалите колко си смел и безстрашен. А сега викаш. Викай. Водата вече е заела целия под в къщата. Най лошото е, че нивото и се покачва. Помощ! Това е думата кояти ти идва на ъкъла след като всичко става толкова бързо. Водата се покачва. Няма друго решение, отваряш вратата и излизаш на вън. В първия миг решаваш, че си в някакво езеро защото никъде не се вижда земя.Само стърчащи къщи. Това е филм мислиш си! Но не е! Да търсиш съседи за помощ обаче няма смисъл. И те са в същото положение. Не! Те са по добре защото имат втори етаж а ти нямаш. Когато си на вън не усещаш как водата се покачва. Единственото усещане е за страх и за тежест. Тежест от едрите капки вода който падат върху теб и те свличат на долу. Боли. Не от капките а от живота. От съдбата и от всичко останало. Връщаш се в къщата си и започваш да качваш всичките ти по ценни вещи на тавана. Поне тях да можеш да сапасиш ако не друго. Гледаш картината. Картина като картина! Вече не е нищо има много по важни неща от нея. От сега на татък вече ще съм друг човек.Вече знам, че утре може да е съвсем различно от това което е днес.Точка

Това е история. Историята на едно момиче от Равно Поле. Какво можеш да направиш ти когато ти го разказавт. Могат да се направят много неща.

Ето момичето си има апартамент в София. Ще има и възможнаста да си въстанови къщата. Ами другите които нямат средства. Те остават в плен на глобалните проблеми с извинение.  Глобален проблем- факт, който всеки го обсъжда и толкос. Толкова бедност и толкова страх в нашата държава и по света изобщо. Онзи ден гледам по телевизията наводненията в Румъния. Семейства изолирани от света.

За да се спасят трябва да минат над кафявите води на огромна бушуваща река.Пълно с деца. Примитивни способи за помощ на бедстващите.

 Връзват въже. И по това въже хората трябва да се спуснат за да преминат отвъд реката.

Първо са децата. Едно момиченце не иска да мине! Ами ако се пусне. Отива  си един живот невидял нищо от света. Или някой си мисли че 13 години са достатъчни да си поживееш. Иска не иска хваща въжето и се спуска по него. Успява да премине за всеобщо щастие. Камерата го снима от близо едва секунди след като се е пуснало от въжето защото със сила пожарникарите се опитаха да му истръгнат ръцете от въжето. Просто инстинкт за самосъхранение. Макар че вече е е преминало през реката, то все още си мисли че се спуска по въжето, на лицето му  се изписваха страх и невинност.

Това е реалноста. Нищо не ни гарантира, че и при нас няма да има такива случай. Мина се месец вече от както медийте и червения кръст започнаха да събират дарения. За толкова много време едва един милион лева. А ние сме осем милиона? Толкова ли сме алчни и винаги ли мислим само за себе си.

След една тежка възидшка мога да кажа само:

Глобални проблеми!!!