В тъмното. Стоя. Съвсем сама. Плача. И те викам. И те търся.
Напоследък не излизаш от мислите ми, сякаш искаш да ми кажеш нещо, но какво?
Притесни се, че съм те забравила ли? Не, не съм и това никога няма да стане, не разбра ли?! Обичам те! Макар да не мога да видя очите ти! Нито да погаля лицето ти! Да целуна ръцете ти! Да чуя смеха ти! Мисля за теб и ми липсваш...
Ах колко много ми липсваш...
И как не искам да отида "там"...
Знаеш ли защо..? Защото те няма теб - да ме посрещнеш и да ме сграбчиш с обятията си, да ме заредиш с прекрасното си и вечно весело настроение и позитивна си и лудешка енергия... Няма те. Не искам да го повярвам. Няма да го повярвам. Ах, колко ми липсваш... Но нали си тук, до мен? Нали бдиш над мен? Нали пак ми се радваш? Нали пак ме хапеш? Нали все още говориш така бързо? Нали все още... те има?
Ах, колко искам това да е истина... Да не съм те губила... Да не си си тръгвала... Да не си ме изоставяла...
В главата ми изплува онази мисъл: "... а някои хора минават ...