Някде прочетох, че „ако едно яйце се счупи от външна сила, животът свършва. Ако се счупи от вътрешен импулс, животът започва“. Този живот, който те просмуква с ненавистта си, раздира сетивата ти до безумие и те влачи в ярост, която краде от душата ти бавно, но хищно. Ако си достатъчно силен, за да платиш с частица от себе си, за да продължиш да живееш, въпреки, че всеки ден се спъваш в загубите и болката си, ще намериш това, което прави този импулс така желан. Приятел – от онези, които ще бръкнат още по-дълбоко в раната ти, ще видиш кръвта си по ръцете им, но само защото не престават да опитват да извадят това, което те разяжда отвътре. Някой, пред когото си на колене, облян в сълзи, подвластен на собствената си лудост, но той не се интересува колко безпомощен си сега, а мисли колко от неговата сила ще ти трябва, за да се изправиш и да продължиш. И този някой, по някакъв странен и необясним начин те обича. Чисто по детински, защото всеки път когато застане до теб, той безвъзвратно ти дава част от добротата си. След секунда е зряла обич, като мъж, защото той понася онова, което трябва да пронизва с писък твоето съзнание и накрая крие поредния си белег, за да не видиш какво му причиняваш. А гласът му е тих, изпъленен с тръпчива тежест. Само мислите му крещят, но той и този път няма да признае, че чува апелите им. Ще ги остави затворени там, където няма да те пусне, защото не иска да раздереш стъпалата си от острите им тръни или да избодеш сърцето си от тежестта, която те носят. Ще те погледне в очите и ще ти изкрещи „Не ме доближавай“, ще направи всичко, за да те прогони, защото не иска да те удави в собственото си страдание. Не търси отплата или пиршество с безсилието ти. Дори не докосва ръката ти, все едно си огън, който заплашва да опустоши и последното кътче, където той все още има заслон, под който крие себе си. Не трябва да спираш – завържи го, ако трябва го остави на милостта на собствената му съвест и нищо друго, за да разбере, че ти няма да отидеш никъде. Теб не те е страх от онзи привидно далечен зелен поглед, защото ти си приятел. Не ти пука дали ще трябва да сведеш глава още веднъж или ще трябва да разбиваш всеки камък, който ще хвърли по теб, за да прикрие уплаха си. Ти ще си на същото място. На ъгълът на онзи диван, където нищо и никой не може да те нарани, но ти можеш да пазиш всички. Свит на топче, но не от страх, а за да поемеш поредният удар вместо него, без да загубиш куража и решителността си.

... жестокостта и щастието, често спохождат заедно своите избраници, но приятелят е този, който любезно ще отпрати и двамата, оставайки до теб.