Нещата, които ни носят щастие... нещата, които ни карат да се чувстваме нищожни... нещата, за които мечтаем и тези, които никога няма да имаме... Може да седим и да обясняваме колко е гаден животът... но той е такъв, какъвто е и когато дойде моментът, в който осъзнаем, че живеем в един наистина много голям свят и има хора, които се нуждаят от нас и много такива, от които се нуждаем ние... може би някои неща ще се променят... всеки е нещо или понякога едно нещо запленено от нищото... и това нещо или нищо има нужда от другите... важното е да осъзнаеш, че израстваш като личност достатъчно рано, може би още от първите си стъпки и не е толкова голяма работа, ако те оставят всичко, което трябва да направиш и да се изправиш, да продължиш напред... ... ... да рискуваш... да обичаш... да се разочароваш... да вярваш... няма значение в какво, най-добре да е в това, че един ден всичко ще се промени или че ти можеш да промениш, не всичко, разбира се... някои неща... да вярваш, че един ден няма да е същото и че ти и другите около теб ще правят добро... а в днешно време добро е дори и фактът да си помислиш да направиш добро... да се учиш - всеки ден... да се учиш от грешките, от хората, от грешките на хората, от твоите собствени...
Можем да се оплакваме колко е гаден животът. И аз съм го правила. По мое мнение животът е гаден. Той винаги е гаден. Само понякога има нещо или някой, който ни кара да си мислим, че това изобщо не е така, но после това нещо изчезва и животът си става същата боза.
Смисълът на живота тормози много хора. Разни хора, разни идеали, разни възгледи. Всеки мисли по различен начин, за всеки животът има различен смисъл. Мен лично това не ме интересува. Не че не се опитвам да анализирам всичко. Но аз живея. За смисъла на живота бих се замислила, когато остарея на хубаво, отдалечено от цивилизацията място, с бутилка уиски в ръка. Така се раждат гениалните мисли... Засега предпочитам да виждам онези малки на пръв поглед незабележими неща. Да запазя цинизма си и в моменти като този да го забравям, за да пиша нещо такова. Има много прости хора, много селяни, както обичаме да ги наричаме, много луди, мързеливи, амбициозни и в общи линии всякакви видове хора. Има над 6 билиона души на тази земя и някъде там има някой като теб или мен. Защо се оплакваме, лъжем и предаваме. Скучно е, досадно е, затормозяващо е. Искаме прекалено много, но даваме прекалено малко. Защо? Така може да отегчим дори и самите нас. Обърнахме света с главата надолу и пак не сме доволни. Променихме всичко и сега тъгуваме по това, което е било. Е, така става не само със света, в който живеем, а и с връзките, които имаме - независимо дали са приятелски, роднински или интимни. Винаги ще се оплакваме. Не може ли просто да се огледаме и да видим това, което имаме... да му се усмихнем... J Поне за малко да оценим нещо по-различно от нова чанта или нова кола?
Животът е една приказка без край... понякога хубава... понякога не толкова... но това не означава, че трябва да спираме да вярваме в приказки... напротив, просто сами трябва да ги направим такива, каквито искаме да бъдат...
© Нола Всички права запазени