Минаваш покрай тези хора всеки ден. И никога не ги забелязваш. Те са просто сянка от пъстроцветния живот. За теб те са никой и никога не се питаш кои са, защо са тук и как са стигнали до тук.

Свикнали сме да си затваряме очите, когато видим болката на някой непознат. Нещо, което не ни вълнува пряко, не е нещо, за което да се тревожим. Но всяко нещо, което правим, има своите последствия. Когато се развикаме на някого, правим неговия ден скапан. И така той се развиква на някой друг. Омагьосан кръг, от който е трудно да избягаш. Но всеки е прекалено вглъбен в собствените си проблеми. Мислим си "нямам какво да облека", когато имаме гардероб пълен с дрехи, "искам iPhone", когато преди месец получихме нов телефон, "няма нищо за ядене", когато имаме пълен хладилник пред себе си. А има хора, които наистина нямат какво да облекат, не си мечтаят за най-новата технология, а за място, където да спят на топло и се радват на късче хляб и вода, с което да се нахранят.

Свикнали сме никога нищо да не ни е достатъчно. Винаги искаме повече и повече и вечно сме алчни. Гледаме какво другите имат и им завиждаме за него, или им се присмиваме, че го нямат. Постоянно сравняваме себе си със звездите и искаме техния живот. А знаете ли колко хора искат да имат дори половината от това, което ние притежаваме?

Истината е, че хората, които са видели недоимъка и са изпитали истински глад, умеят да се радват на малките неща в живота и са щастливи от малко. Но ние колкото повече получаваме, толкова по-алчни ставаме. Признавам, аз самата се ядосвам за глупости и се влияя от материалното. И колко често това се случва? Мислим си, че нашите проблеми са най-големите на света, че никой не е по-важен от нас и никой не може да си представи каква болка изпитваме. А всъщност сме егоисти.

Просто се обърнете назад и вижте колко хора са в по-тежко положение и се радвайте на това, което имате. Защото в един момент материалното изчезва, а какво остава след него?