Невъзможното щастие в любовта в Евгений Онегин
Казват, че тези които обичат силно страдат много. Аз бях безнадеждна романтичка, желаеща същата любов като в книгите, които четях. Мечтаех и напълно се пренасях в измисления идеализиран свят. Тогава срещнах него. Евгений Онегин пренесе образите на мъжете от книгите в реалността ми. Какво се обърка? Беше ли такъв, за какъвто го мислех?
Още от първата ни среща забелязах нещо в него. Дали беше аристократичния му вид? Или това, че се различаваше от хората в познатия ми свят в провинцията? Мислех си за него и се влюбих толкова, че му написах писмо. Изразих любовта си от отчаяние, на успях да се сдържа и поставих на заден план нормите в обществото. Бях млада, мечтателка и влюбена, а той студен, отчаян и отдръпнат. Отвърна на писмото ми също толкова студено, колкото бе сърцето му. Не вярвах, че ще има друг, когото да погледна по същия начин отново. Той ме нарани. Онегин остави траен белег в чистото ми, пълно с любов и живот сърце. Развали романтичните ми представи и ме запрати в неговата реалност. Четох неговите любими книги в опит да го разбера. И наистина успях, но на каква цена?
И ето, месеци по-късно след като напусна живота ми също толкова внезапно, колкото когато се появи, аз се промених. Оставих емоциите си забравени, защото разбрах, че това да обичаш силно е проклятие от най-коварните. Заместих мечтите, любовта и импулсивността си с разум, ценности и смирение. Научих се да бъда друга, за да може никога повече да не бъда наранена както преди. Преместих се след смъртта на Ленски в Москва и се омъжих за грнерал. Станах една от другите. Сливам се с аристократичните ценности, критерии и норми. И тохава го срещнах отново. Онегин се влюби в мен и ми написа писмо. Колко иронично, нали? С какво заслужих това наказание? Той ме обича каквато съм в момента, а аз го обичах преди, продължавам и сега. Но защо не послушам сърцето си? Просто. Не съм, няма и да бъда същата. Любовта ми причини това, ето защо няма да го позволя отново. Ценностите ми, разумът ми… цялото ми съзнание ми крещи, че съм вярна и почтена. Дала съм дума, имам съпруг. Твърде късно е. Само думите “Докато смъртта ни раздели” ме задължиха и ме направих робиня на последиците от чувствата си. Сърцето ми плаче за Онегин с белега от миналото, но няма да повторя старата си грешка.
Вярвах, че любовта е щастие, дар, но оказва се е било просто заблуда на десетките любовни, идеализирани романи. Оказва се, че любовта е най-тежката присъда. Нещастие, мъка и болка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктория Стойнова Всички права запазени