НИЕ ДВАМАТА

       Блестящи са страниците, посветени на големия въпрос за предназначението на човека. В същото време, едва ли има ня­кой, който да не се е чувствал отчужден от основанията на сво­ето битие, отчужден от другите същества и дори от самия себе си. Ние често се усещаме захвърлени в този свят, без да можем да изразим напълно себе си, или просто без да можем да раз­бираме другите. Съдбата не мо­же да бъде обяснена с категори­ите на разума, и това ражда го­лямата умора на душата, залутана някъде между доброто и злото, търсейки собствения си образ.

       В часовете на мъчителна самота, когато раздвоената ни от ежедневието индивидуалност блуждае между надеждата и безсмислието, присъствието на едно същество, необременено със страха от смъртта, често е необхо­димо. Всъщност безмълвната любов между човека и кучето е от друг порядък, и не бива да бъде смесвана с човешките отношения. Тя запълва една празнота от нашата нужда да обичаме, празнота, която никой друг не може да запълни. Може би причината се крие в дълбините на нашата потребност да бъдем уникални, неповторими и незаменими в степен, в която хората не могат да ни удовлетворят.

       Човекът – това най-уязвимо нещо на света, винаги бяга от настоящето, то по един или друг повод го наранява. Усещането за собственото несъвършенство и безпомощност пред един непознаваем свят, често го кара да търси друг вид близост - тази с природата. Кучето е късче при­рода, а в общуването с нея има нещо духовно и метафизично. Приятелството с кучето е противоположно на егоцентризма, защото има очистващо значение. Човек носи в себе си един особен свят, който другите хора не могат да разберат. Този свят често остава скрит под обвивки­те на цяла система от условности, наложени от ежедневието. Но ето, идва моментът, когато ние се прибираме вкъщи. Някъде зад вратата ни очаква взрив от любов - детинска, неподправена и сякаш обърната към вечността. Дълбоко в себе си усещаме нещо подобно на просветление, обвивките на нашето банално поведение се разчупват, от сър­цевината на личността ни се показват пластове от неподозирана доброта и човечност. Нашият четирикрак любимец ни посреща с такава любов, че сякаш за миг долавяме равновесие между мечта и действителност, между покруса и утеха.

       Само любовта е в състояние да ни отклони от мислите за несправедливостта в този свят, от мислите за краткотрайността и нетрайността на всичко.  Тя има освобождаващо начало, то ни издига над властта на всекидневието, прави ни свободни и милостиви.

       Стара истина е, че човешката природа е противоречива. Втурвайки се към някое човешко същество, ние претърпяваме много разочарования, самите ставаме причина за разочарова­нията на другите. Любовта, ми­лосърдието и човечността съвсем не са наша втора природа. Мятането между духовните цен­ности и уродствата на матери­алното обкръжение, егоцентризмът и алчността никога няма да направят от хората братя. Всички носим пластове от любов в себе си, но те са потиснати, свити от нашата ежедневна сухота и банални интереси.

       Прекарвайки по няколко часа дневно с кучето сякаш надскачаме тази сухота и намираме нови пътища към себе си. Понякога откриваме нови оттенъци от собствения си ха­рактер, те размиват сериозността на солидната възраст и неусетно показват душите ни на деца и юноши. Кучето променя съз­нанието за границите на нашата личност, усещаме се като част от природата с нейното универсално съдържание и вечност. Една такава гледна точка не може да не промени нещо в нас, нещо което го е имало, но е било затиснато от условностите на деня. Може би ще доловим, че всички йерархически чинове в този свят са само маскарад на интересите, и че истинските качества и достойнства на хората нямат никакво отношение към тяхното по­ложение в обществото.

       Освен това, много често се случва да жадуваме за мълча­ние. Сред крясъка на делника е трудно да откроим съществуванието си, да чуем копнежите си. Само в мълчанието сме способ­ни да доловим самите себе си, да се съизмерим с другите, а, защо не, и да станем по-различни. Оказва се, че в тишината има свето­ве, които нашата духовност до­лавя и от които има нужда. Об­ществените механизми и проце­си не щадят отделната човешка личност, те дори не я забелязват. Всеки носи в себе си скрития трагизъм на живота, независи­мо от материалното си положе­ние. Близостта на човека с куче­то е необходима, защото нужди­те от близост на същия този чо­век са многопластови и сложни. Стремежите ни към вътрешна хармония неизбежно минават през любовта. А за нея са необходими най-малко двама.

Петър АНГЕЛОВ-ДАРЕВ