Винаги питам защо. Защо съм нещаста, защо загубих всичко, за което съм мечтала
или изобщо защо не го получих. Грешала съм. Сега знам отговора - и той е, че
въпросът е бил грешен. Мъката вгорчава живота ти, когато и отдаваш твърде голямо
значение, когато си внушаваш, че светът ти е мрачен и няма лъч надежда. Повтарям
си как трябва да ценя малките неща. Как трябва да се усмихвам дори през сълзи,
как трябва в болката да откривам щастието, дори само поради факта, че имам сили
да отворя очи и да се боря с живота. Знам, че греша. Знам, че смисъла на живота
е именно в това да заслужиш с много болка щастието, защото иначе сякаш ти е
подарено, но понякога и аз съм слаба. Имам нужда да заплача, нужда да пострадам
за злощастната си съдба, и след това да събера сили и пак да се изправя срещу
страданието. Не, не искам утеха. Мразя съжалението. Достатъчно ми е сама да
страдам за душата си. И за съдбата си. Ах как копнея да съм щастлива. Отново
греша. Как копнея да усещам щастието когато го изпитвам, а не когато съм го
загубила. Тогава болката е още по-силна. Да знам, че съм имала това, което съм
искала и не съм разбрала. И когато съм го изгубила откривам колко силно копнея
за него, колко много, безумно много, болезнено много искам да върна времето и
сама проклинам себе си, че съм допуснала да изгубя щастието си. Позволила съм му
да си отиде. Дори не съм се опитала да го спра. Забравих за какво говоря. За
себе си ли, за погубеното щастие или за една съдбовна грешка. Няма значение.
Всичко боли. И пак се питам не как да спра болката, а „Защо, Боже, защо?!”.
Когато обаче след много страдание погледна назад откривам колко ценни са всички
тези горчиви преживявания. Разбирам, че болката е учителя ми за живота, най
великия източник на житейски мъдрости. Именно тя, тази натрапчива болка, дори
само споменът от която ме кара да потреперя, е възпитала в мен да живея само за
стойностните неща, а другите да приемам с усмивка, защото страдайки за
независими от мен фактори аз наказвам себе си за грешките на другите. Все пак
всеки сам кове съдбата си и пише историята на своя живот и въпрек, че началото
на всички приказки е еднакво, в последствие някои се превръщат в красиви романи,
тъжни драми или страховити трилъри. Всеки поема по своята житейска пътека,
където на всяка крачка го чакат неподозирани препятствия и изпитания и в него е
силата да се подчини или да противодейства на орисията.