Винаги питам защо. Защо съм нещаста, защо загубих всичко, за което съм мечтала
или изобщо защо не го получих. Грешала съм. Сега знам отговора - и той е, че
въпросът е бил грешен. Мъката вгорчава живота ти, когато и отдаваш твърде голямо
значение, когато си внушаваш, че светът ти е мрачен и няма лъч надежда. Повтарям
си как трябва да ценя малките неща. Как трябва да се усмихвам дори през сълзи,
как трябва в болката да откривам щастието, дори само поради факта, че имам сили
да отворя очи и да се боря с живота. Знам, че греша. Знам, че смисъла на живота
е именно в това да заслужиш с много болка щастието, защото иначе сякаш ти е
подарено, но понякога и аз съм слаба. Имам нужда да заплача, нужда да пострадам
за злощастната си съдба, и след това да събера сили и пак да се изправя срещу
страданието. Не, не искам утеха. Мразя съжалението. Достатъчно ми е сама да
страдам за душата си. И за съдбата си. Ах как копнея да съм щастлива. Отново ...