Наскоро един познат ми даде тема за размисъл... чел в една книга за изследване живота на известните творци в различни сфери на изкуството. Оказало се, че голям процент от тях никога не са намерили истинското щастие. В следствие на какво те не успяват да го откриват. Дали е начина им на мислене, неразбирането на околните или просто несходство в характерите? Той от своя страна прави запитване сред свои познати, които правят различни опити я в литература, я в рисуването... какво се оказва. Всеки намира своето вдъхновение, покосен от болка или нещастие. Защо? Какво се крие зад умението да достигаме своя връх в дадени опити единствено когато сме наранени или разстроени? Лоша шега на съдбата или нещо повече е това да си дарен с талант. Каква цена трябва да заплатиш за това си свое качество и ако наистина го имаш, трябва ли да се примириш с това, че няма да си щастлив заради него? Ако е така, какво ще избереш? Ще останеш ли верен на себе си или ще поемеш по друг път в търсене на щастието? Просто внушение ли е или нещо повече? Съществува ли такава теория в действителност? Колко от успелите творци са в състояние да се похвалят със стабилно семейство и щастлив живот и ако го направят, ще бъдат ли искрени или просто ще се почувстват слаби да си признаят неуспеха? Нима е справедливо да си самотен, когато си талантлив?
Много въпроси, чийто отговори биха били още повече. Трудно е да изказваш теория, която изглежда безсмислена, незнайно защо обаче, замисляйки се, намирам безкрайно много смисъл в нея...
Обречени ли са гениите на душевна гибел? В състояние ли е тяхната дарба да им даде всичко, от което се нуждае душата им? Иска ми се да вярвам, че това е поредната лоша игра, в чието разиграване не искам да участвам.
© Теодора Всички права запазени