Това не е есе. Не мисля, че имам дарбата да напиша нещо. Изобщо не мисля, че мога да  мисля точно в този момент. Имам чувството, че мога да блуждая, да почивам, да не правя нищо и през цялото това време се чувствам уморена. А и защо да правя нещо. Раят е бил неправене на нищото, ако изобщо имаш наивността да си помислиш, или да повярваш, че има нещо подобно, наречено Рай... Ева (която се е появила след Адам, естествено!) е  направила нещо, откъснала е една ябълка и са почнали проблемите. Направила е нещо смело, пристъпила  е закона, но и нещо много, много неприятно за мен, създала е труда. И от тогава няма неправене на нищо, няма блуждаене,  тя сложи край на нищото, просто край. Няма истинска Свобода, няма неправене на нищо, има само усещане за свобода, но в никакъв  случай не говорим за това нещо, наречено Нирвана, което по това, което съм прочела, означава откъсване от Тук и сега.

В момента не правя нищо  важно, защото не съм сигурна, че влагам същността си тук. Човек може да пише само когато е мотивиран, а аз просто нямам какво да правя, или просто не ми се прави нищо съществено. В този смисъл това, което правя, е неправене на нещо съществено. Просто слагам думите на този лист хартия. А цялото това движение, писането, движението на ръцете, запазването на думите върху този лист къде ще отиде, ако после го изтрия? Губене на време. Никой няма да го прочете, ще отиде в нищото и изобщо - като натисна "делийт", къде ще отиде? Даже и това не знам. Но аз няма да го изтрия, за да не е „нищо", колкото и да е безсмислено. Даже някой трябва да го прочете, за да разбере, че наистина понякога мозъкът нищо не произвежда.

Много неща отиват в нищото, това, което не знаем, Самият наш живот, това пилеене на време, движения, постижения, загуби, сълзи, смях, цялата тази борба, за да умрем накрая. И от нищо в нищо. И на кой му пука какво ще стане после. Дали ще ме помнят, дали не? Дали ще живея после, дали ще умра? Дали това умиране там ще е смърт, или ще се назове с някаква друга дума. Дали ще видя някой там, изобщо какво стои след този свят? Откъде идват сълзите, защо плачем?Кой е измислил думите и тяхното предназначение. Кой ги е уеднаквил?

Иска ми се  да живея без правила, просто да правя каквото искам, да усетя истинската свобода, истинската Нирвана, просто да се освободя, да изляза от битието, да решавам аз  нещата...  Но има ли свобода? Мисля, че не. В началото си дете и ти забраняват да правиш това, което искаш, защото си малък и неопитен, после  се налага да ставаш рано и да ходиш на градина, защото родителите работят, и за капак- училище (поредното досадно задължение). А накрая и на работа трябва да тръгнеш... Скапано. Променено е усещането за свобода. От момента, в който се откъсна ябълката...

Та.... за  10-те божии заповеди - защо заповеди? Защо Той трябва да казва - „да нямате друг Бог, освен мен". Просто се чудех, това не е ли робство? Преклонението пред чуждите закони не е ли робство? Не казвам, че не трябва да ги има, но понякога има толкова глупави забрани. И после, къде отива уникалността след тези правила и норми, след цялата тази уеднаквеност? Да, така се отличават човешките грешки, така изпъкват, така знаем, че са грешки, защото ти правиш нещо извън правилата. Може би има някакъв резон в това, но все пак  има някаква несправедливост....

Не пиша така, че да ме разбирате, не искам да го разшифровате. Това е суета, каприз. Това е неправенето на нищо. Просто сега си мисля, че не правя нищо, а всъщност правя - пиша. Защото май няма неправене на нищо. Дори и мисленето по някакъв начин е правене  на нещо, макар и механично. Просто ми се иска да изляза навън оттук. Може би го правя, когато спя, но не му се наслаждавам. Иска ми се да се наслаждавам на това откъсване, на това нищонеправене. Слагам думите тук - на този лист хартия, значи правя нещо - значи няма неправене на нищо? Всъщност Правя нещо, което не ми се отдава - пиша. Опитвам се да си докажа , че мога да  напиша нещо смислено, а всъщност има ли смисъл изобщо?

Вярвам, че човешкия живот е една малка вселена. Всеки човешки живот е изпълнен с  емоции, с неповторими неща, и в този смисъл, тези, които могат да пишат, трябва да го направят, за да могат тези, които не могат да пишат, да го прочетат и да - да направят какво? Ми просто да си уплътняват времето, дайте шанс на хората, които нямат какво да правят, а обичат да четат, да го направят. Благодарение на вас. Така поне ще се опровергае факта, че няма неправене на нищо :)
Защото се очаква, че някой, който чете подобно нещо в момента, просто няма какво да прави и иска да разтоварва. Да прочете мислите на някой върху лист хартия, в случая даже не е хартия, а мониторно четене, което си има и своите предимства - по простата причина, че може да се разсейва в интернет.

И за какво поставям думите тук на този лист, освобождавам ли ги, или ги подчинявам, защото казани някъде на някого, те просто ще отминат, ще бъдат по някакъв начин „свободни", а тук ще се запечатат. И отново идва моя рутинен въпрос - и какво от това? Думите са средство  за комуникация, но в момента аз не комуникирам, аз просто си мисля не на глас и ги слагам тук, за да кажа, че не! - това не е есе.

А ти защо го прочете?