Отново е нощ и всичко потъва в мрак. Мрак непрогледен и изпълнен с толкова много тишина и болка. Единственото, което се вижда са малките блещукащи светлинки в далечината. Само те
не са сами, защото около тях се гонят весело хвъркати животинки. Как ми се иска и аз да съм като тях, да има с кого да споделя тъгата си, но, уви – оставам за пореден път сама и единствената ми приятелка е нощта. Нощ, самотна като мен, пронизвана единствено то звука на капещите ми сълзи по перваза. И тя е тъжна, но поне тъгата си може да сподели с вятъра и звездите, а аз и от това съм лишена.
Преди бях весело и усмихнато момиче, а сега съм като полусрутена постройка, която дори не си личи каква е била. Поглеждам се в огледалото с надеждата, че там ще намеря девойката, която бях преди, но и от там ме гледат две очи, изпълнени със сълзи и изгарящи от болка. Болка, която ме разяждаше, както червей ябълка. Отварям устни да проговоря, но няма на кого. Тази вечер звездите са заети да светят за очите, в които бях без ...