Отново е нощ и всичко потъва в мрак. Мрак непрогледен и изпълнен с толкова много тишина и болка. Единственото, което се вижда са малките блещукащи светлинки в далечината. Само те

не са сами, защото около тях се гонят весело хвъркати животинки. Как ми се иска и аз да съм като тях, да има с кого да споделя тъгата си, но, уви – оставам за пореден път сама и единствената ми приятелка е нощта. Нощ, самотна като мен, пронизвана единствено то звука на капещите ми сълзи по перваза. И тя е тъжна, но поне тъгата си може да сподели с вятъра и звездите, а аз и от това съм лишена.

   Преди бях весело и усмихнато момиче, а сега съм като полусрутена постройка, която дори не си личи каква е била. Поглеждам се в огледалото с надеждата, че там ще намеря девойката, която бях преди, но и от там ме гледат две очи, изпълнени със сълзи и изгарящи от болка. Болка, която ме разяждаше, както червей ябълка. Отварям устни да проговоря, но няма на кого. Тази вечер звездите са заети да светят за очите, в които бях безкрайно влюбена, а сега те друга гледат влюбено. Обръщам поглед към вятъра, но и той си има своята задача – да разняся нежно изречените думи за Нея.

   Самотата ме убива бавно и единсвените, които все още са с мен, са сълзите ми. Сълзи, изричащи това, което не можеха да кажат устните ми. Затвям очи, за да дам път на новопотичащите водни капки. Капки, носещи със себе си болката, която ти ми причини.

   Отново вдигам клепачи и изненадващо за погледа ми, едно малко бяло птиче стоеше, кацнало на перваза на прозореца ми и ме гледаше с големите си тъжни очи. В тях аз видях щастливите мигове прекарани с теб, твоето лице, сърцето ти... Сърце, което вече не ми принадлежеше, а моето продължаваше да бие за него. Птичето ме гледаше тъжно и в един миг започна да пее своята песен, която ми разказа за неговата болка. Осъзнах, че не само аз съм наранена, но и неговата душа е като моята – почти разрушена и незнаеща как да продължи напред. Завиждах му, защото можеше да полети из висините на така красивото звездно небе и да разкаже на всички какво го мъчи, а аз бях сама като кукувица, със затворена в клетка душа. Тайно в себе си благодарях хиляди пъти на това малко животинче, защото то бе предпочело да спре полета си при моя прозорец и да сподели самотата и болката си с мен. Поне то не ме изостави, а усети бурята в сърцето ми и ми показваше с песента си, че всеки страда, но сам определя колко.

    Изведнъж птичето хвръкна, като че ли изплашено от нещо. Къде ли отиваше? Защо ме остави? Дочух от далечината отново неговата песен, която от тъжен стон преминаваше във все по-весело чуроликане и тогава разбрах… То ме остави, за да осъзная, че ако сама не си помогна никой не би могъл. Трябваше да се изправя и да продължа напред, защото животът тепърва предстоеше за мен и никой никога не знае какво му е подготвил той. Станах от стола, в който стоях от часове, тананикайки си песента на бялото птиче. То ми бе помогнало да видя хубавото в живота, самия живот, и да разбера, че човек трябва да се усмихва, когато го боли, да се усмихва, когато му се плаче и нека другите си мислят, че щастието с него крачи.

   На следващият ден се събудих с усмивка и някак си изненадващо тъгата започна да се заличава от душата ми. Отново си спомних птичето и болката в неговите очи, но то съумя да продължи напред, защото живота не се изчерпва с “ вчера” и “днес”, а продължава с “утре” и си заслужава да очакваш новото, защото често пъти то е по-добро от сега, и само глупакът би пропуснал възможността да не го изживее. Затова нека се усмихваме по-често, защото само с усмивка животът се живее по-лесно!