Нуждаем ли се от някой...?

В съзнателния живот на всеки човек рано или късно се появява и този въпрос. Всеки от нас би искал да има до себе си някой, който да е близо до него и с който да може да си каже всичко - добро или лошо. Другар в живота е най-точното определение за това.
Любимият човек е този, който ще те подкрепя, ще ти се скара, когато си виновен и ще ти прости, за да продължите заедно по пътя на живота.
Всеки би искал да има такъв човек до себе си, нали?
Но когато го търсим, често се заблуждаваме в преценката си. Дали този, който ни съчувства, е достоен да заеме мястото на нашия така желан другар?
Искрен ли е той в желанието си да ни помогне и до каква степен могат да се развият отношенията ни с него?
Не прекаляваме ли с егоизма си, в желанието на всяка цена да осъществим мечтите си? Да не останем сами на тоя свят.
Какво вижда в нас някой, доскоро непознат, помагайки ни да преодолеем кризата в живота си?
Нуждае ли се той от нас, за да споделяме заедно мечтите си, или го прави само от съжаление и добра воля?
Трябва ли добрите хора, водени от своите благородни мотиви, винаги да помагат на изпадналите в беда?
Когато някой човек ти помага, според неговите собствени представи за добро и зло, наистина ли го прави. Или, давайки ти напразни надежди, убива още веднъж вярата у теб?
Вярата, че точно той е човекът, който си търсил цял живот.
Кое би ни удовлетворило повече - нуждата от утеха, или желанието да помогнем?
Можем ли да срещнем такъв човек в живота си - човек, готов да ти подаде ръка и да поеме твоята - с ясната мисъл, че може да сте нещо повече от приятели?
Мисля, че това е възможно. И тогава трябва да сме благодарни на хората, накарали ни да повярваме поне за малко, че има някой...

    Посветено на Malkata