Някъде... 'там'
1 мин за четене
Стоя там сама, изпепелена от всички чувства и мисли, който горят в съзнанието ми. Мисли за теб, тъжни и безнадеждни, попити от студените сълзи, който се стичат всеки ден по лицето ми. Онова лице, което озаряваше с усмивка всеки нов ден, пълно с желание за живот. Желание, което вече го няма, изчезнало незнайно къде, бродещо като сянка, там, където никой не може да го открие. Скрито дълбоко, стаено и плачещо, като душата ми. Онази душа, която преди време беше жадна за живот, търсеща винаги топлите лъчи на слънцето. Сега превърната в студен камък - безличен, грозен и захвърлен като самата нея. Не искащ нищо, не търсещ нищо, не чакащ нищо. Просто камък - изоставен, самотен и не желаещ да бъде открит. Парещата болка, която чувства сърцето ми, не може да бъде открита, не може да бъде разбрана, не може да бъде преодоляна. Тя е там - голяма тъмна, изпиваща всеки опит за щастие . Като парещ нож, забиващ се в сърцето ми, всеки път когато мисля за теб. Изгарящ чувството на смелост, спокойствие и увереност. Непозволяващ никога да се усмихна истински, сякаш, за да ми напомни, че нещо в мен вече е мъртво и няма да се възроди никога. Зейнало като голяма черна дупка - там, където преди беше сърцето ми, бълваща само болка и сълзи, поглъщаща всеки лъч надежда...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Теодора Всички права запазени
Аз даже нямам спомени от тая възраст 
