Вярвам ти! Където и да се скриеш, както и да се преобразиш, все ще ти вярвам! Дори времето да остарее, ти ще си там, където си днес. Зная, че е казано преди мен, но има хора, които оставят неизменна следа в живота ни и ти ще бъдеш един от тях. Ще пазя снимките, които дори ти ще загубиш. Ще помня стиховете, които ти някога ще намериш, написани на лист хартия и скрити в някой куфар на миналото. Не, не обещавам напразно! Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. От сърцето ми обаче - никога! Няма да си единствената и неповторима любов. Тази любов ще е друга, плодородна, но ще си любовта, която ще ме научи какво да търся и как да запазя другата. Ще си любовта, за която ще разказвам във времето, но за която няма да тъгувам, защото ти не можеш да родиш тъга там, където си бил. Ще разказвам историите на твоя живот и ще ги повтарям, сякаш са мои. Зная, че не съм те виждала никога, че не съм се оглеждала в очите ти, и че не съм се губела в прегръдките ти. Нищо! Можеше да ослепея, да се загубя в очите ти, да се стопя в прегръдките ти и тогава и тебе нямаше да те има такъв, какъвто си в моята душа, а това не мога да допусна. Не, не! Не е задължително да идваш! Обещавам да те имам, винаги! Страхуваш се от това, че ще ме загубиш ли? И аз се страхувам, че ще се загубя, ако дойдеш. Но един ден, ще те намеря. Само ме почакай, моля те! Където и да си, с когото и да си, не забравяй да ме чакаш! Ще те открия зад букет цветя или зад плюшено мече. Шегувам се! Да, но знаеш ли? Може и истина да се окаже! Бъдещето не принадлежи на мислите ни днес. Бъдещето понякога идва непланувано и нечакано, а разбираме, че сме го планували и чакали, след като се превърне в минало. Всичко е в ръцете ни! В твоите и моите!

А тези думи... могат да бъдат цяла една вселена. Тези думи те доведоха и сега ще те отведат от мен. Направиха те най-близък и ще бъдеш най-далечен, но пак те ще те върнат. Някои от твоите ще се удрят и ще плачат в мен... не, не аз... думите ти, а други ще се свият като котета, за да мъркат, когато галя миналото си. Не, не, все още не си минало, но повярвай ми, ще станеш, а после пак ще бъдеш настояще. Може би никога няма да си моето бъдеще... Думите ти - те са всичко! Вярвам ти! За всичко! Дори и да ме лъжеш, човек има право да промени живота и миналото си, особено като не търси изгода, но защо мислиш, че се съмнявам в теб? Ти също се страхуваш, знам. Май и ти мислиш, че си винаги нараняваният, а всъщност наранени няма! Просто има думи, за които вече няма редове, на които да бъдат написани и има музика, която вече не може да лети в това измерение. О, птиците... да, това са нашите души сега, но един ден ще живеят вечно чрез твоите погледи. Вярвай ми! И полетът, който рисуваме сега, ще остане върху моите картини - нарисувани или не. Аз ще се връщам при теб често. Понякога неволно ще галя с поглед косите ти, а ти ще се усмихваш така, както се усмихваш днес. Няма да остарееш никога! Защо не ти подарих стихове ли? Не успях... Ти си стих! Всеки ред, написан с теб, е поезия! Нужда от повече няма. Ти не си несподелена любов, по която да изтлея. Ти не си изоставяща любов , която ме наранява. Ти не си болка. Ти си... Ти си стих... Ти си поезия и времето ще те запази такъв. Аз ще те запазя такъв!

Не, не се разделям с теб! Ти все още си до мен, но когато тръгваш, вземи тези мои думи с теб и ги запази за студените дни, които обещавам да не идват. Вземи тези думи и им дай възможност да пожълтеят. Когато изкараш листчето от куфара на миналото, то пак ще разтвори крила и ще полети около теб, сякаш аз ти говоря. Ти ще ме запазиш, както аз те пазя. Жив! По-истински от жив дори. Белият екран има толкова цветове, когато заговориш всяка вечер. Когато между имената видя твоето, се раждат звезди и аз съм слепецът, който проглежда, сакатият, който прохожда и пеперудата, която се преборва със себе си, за себе си. Реалността е живяна само, за да бъде споделена след това с теб. Осмислянето на нещата преминава през твоите и моите призми и аз живея два пъти повече, защото го правя и чрез теб!

Няма да си тръгнеш никога? О, повярвай ми, ще го направиш! Когато реалното зачопли моето съзнание, ти ще си тръгнеш. Няма да достигнем заедно до там... аз пак ще избързам, защото съм по-припряното от двете деца. Ти ще тръгнеш, за да не развалиш магията. Не ми вярваш ли? Добре! Добре! Не, не се сърдя. И аз не вярвам и не искам да вярвам, но ще стане. Колко романтичен трябва да е човек, за да не мрази платоническата любов? Колкото нас? Не, може би колкото теб. Усмихвам се, да! Две точки, кръгло носленце и затваряща скоба. И зад екрана моята истинска усмивка, която зная, че достига до теб!