31.01.2007 г., 16:45 ч.
Обезверение...
1097
0
3
4 мин за четене
Не заслужава ли душата любов прекрасна?
Твоята в омраза ли прерастна?...
..........................................(...)......................
(...) прощавай, Боже мили,
но знай, че твоите "грижи" са ме убили!
И звяр, не човек, от мен Си сътворил,
така че, Ти, а не аз, Си съгрешил!"
Чудех се, случвало ли ти се е да мислиш, че имаш нещо, или че всеки момент ще имаш нещо, което искаш от все сърце и с цялата си душа, но в последния момент то да се изпари; да избяга; да го загубиш още преди да го имаш? Предполагам, че ти се е случвало. На всеки човек му се случва подобно нещо.
Чудех се и нещо за надеждата... Когато загубиш нещо, на което много държиш, започваш да си го искаш обратно, нали? Молиш се на Господ, търсиш път назад... всичко правиш. Молбите към Всевишния привлякоха интереса ми. След загубата ти си нещастен; страдаш. Но след време болката започва да се притъпява и свикваш със създадената празнина. Но точно в този момент, сякаш като отговор на старите ти моби, получаваш надежда, че ще си върнеш изгубеното. Започваш да се радваш. Стомахът ти се свива от напрежение. Трепериш. Представяш си какво ще е ако си върнеш загубеното. Намираш сили да се бориш още веднъж въпреки отчаянието и въпреки болката. Всички позитивни и топли емоции, за които вече си забравил, започват да излизат и да пъплят в теб така,както змиите и гущерите излизат изпод своите камъни. Отново виждаш светлина в мрака. Отново чувстваш топлина в студа. Отново започваш да вярваш и да мечтаеш. Отново рискуваш всичко, за да си възвърнеш изгубеното. Надеждата те съживява така, както Пролетта кокичетата през Март. И ето, протягнал си ръка в очакване... Сърцето ти бие лудо от прииждащата в него топлина от Радостта... Краката отказват да те държат от притеснение, но ти продължаваш да стоиш изправен... с протегнати две ръце... с видоко вдигната в очакване глава... с усмивка, за пръв път от дълго време, на лицето... със затаен, почти секнал дъх... ти стоиш и чакаш... непоклатим като скала край брега. Няма да се откажеш сега. Не можеш, а и не искаш! Ето, светлинката все още е там. Разкъсва колебливо тъмнината... но е там,нали/ Гледаш я, бориш се да я достигнеш... А тя? Тя, милата, всякаш приближава.
Оглеждаш се и виждаш, че си на ръба на една пропаст, която ви дели. Трябва бързо да решаваш... Ще жертваш ли единственото, което не си рискувал изцяло- душата ти?
И ето, скачаш! По- важна е светлинката. Искаш я! Тя те вика! Надеждата ти дава смелост и сили. Скачаш. Скачаш с протегнати напред ръце и в очакване. Ето, остава само да сключиш пръсти около светлинката и тя е твоя... отново...
О!... Край... Пропадаш надолу в тъмнината... Не си стъпил накриво при скока. Не си разчел погрешно признаците на надеждата. Не си спрял да се бориш и молиш. Не ти се е привидяло. Просто всичко е било лъжа... Едно отражение от миналото... Илюзия... Пропадаш и не знаеш накъде. Преди секунди рискува всичко и скочи от ръба на една пропаст. Пропадаш и не знаеш за колко. Започваш да си мислиш:" Молих се от сърце и душа някога. Със закъснение получих Надежда и то в момент, в който бях преодолял Болката. Сега изгубих всичко повтпрно. Защо ми прати Надежда, Господи? Защо чак сега? Подиграваш ли ми се? Играеш ли си?"
В един момент се молиш на Единствения, в когото все още вярваш; на Единствения, за когото знаеш, че може да ти помогне. Нали те бяха учили преди години, че Той е милостив и обича всички, дори теб; че трябва да Му се молиш и да вярваш в Него ако искаш нещо. Бяха ти казали, че Той никога няма да те предаде. А сега виждаш, че не ти Е пратил нищо, освен болка. Първо ти отне това, без което не можеш. После не откликна на молбите ти. След това изчака раната да позарастне, зада може да бръкне в нея с Показалец, да Го развърти малко, а след това да изсипе вътре солта от сълзите, които ти изплака в онези безсънни нощи. Чувстваш се предадн. Нима е възможно? Може ли Господ да те предаде? Не! Та, предателството е характерно за хората и присъщо за онези, червените, с рогата и опашките, не за Господ Бог! Тогава защо в момента пропадаш?
Ох... Ето я и нея. Завръща се с пълна сила. тръгва от мозъка ти и по гръбнака започва да се разпростира из цялото ти тяло... А! Вярно, че така прави! Оставя го за накрая. Беше забравил, нали? Ето, обкръжи го. Внимавай! Поеми дълбоко въздух и затвори очи. Знаеш, че ще се вреже право в него и нищо не може да я спре.
Стрелна се.... Бързо, стисни зъби!
БОЛКА!!!
Сърцето ти отново е жертва на тази проклета убийца, доведена от Него- този, в когото вярваш, Господ...
Пропадаш. И няма в какво да се вкопчиш, за да спреш стремглавия си срив надолу. Пропадаш. И тъмнината отново властава навсякъде- светлинката изчезна, когато се опитада я сграбчиш. Пропадаш. И Болката е единственото, което имаш. Пропадаш. И осъзнаваш, че си изгубил всичко още при появата му. Пропадаш. И проклинаш Надеждата, която за пореден път ти донесе едно голямо Нищо. Пропадаш... и отново започваш да се молиш на Този, Който те бутна от ръба...
Твоята в омраза ли прерастна?...
..........................................(...)......................
(...) прощавай, Боже мили,
но знай, че твоите "грижи" са ме убили!
И звяр, не човек, от мен Си сътворил,
така че, Ти, а не аз, Си съгрешил!"
Чудех се, случвало ли ти се е да мислиш, че имаш нещо, или че всеки момент ще имаш нещо, което искаш от все сърце и с цялата си душа, но в последния момент то да се изпари; да избяга; да го загубиш още преди да го имаш? Предполагам, че ти се е случвало. На всеки човек му се случва подобно нещо.
Чудех се и нещо за надеждата... Когато загубиш нещо, на което много държиш, започваш да си го искаш обратно, нали? Молиш се на Господ, търсиш път назад... всичко правиш. Молбите към Всевишния привлякоха интереса ми. След загубата ти си нещастен; страдаш. Но след време болката започва да се притъпява и свикваш със създадената празнина. Но точно в този момент, сякаш като отговор на старите ти моби, получаваш надежда, че ще си върнеш изгубеното. Започваш да се радваш. Стомахът ти се свива от напрежение. Трепериш. Представяш си какво ще е ако си върнеш загубеното. Намираш сили да се бориш още веднъж въпреки отчаянието и въпреки болката. Всички позитивни и топли емоции, за които вече си забравил, започват да излизат и да пъплят в теб така,както змиите и гущерите излизат изпод своите камъни. Отново виждаш светлина в мрака. Отново чувстваш топлина в студа. Отново започваш да вярваш и да мечтаеш. Отново рискуваш всичко, за да си възвърнеш изгубеното. Надеждата те съживява така, както Пролетта кокичетата през Март. И ето, протягнал си ръка в очакване... Сърцето ти бие лудо от прииждащата в него топлина от Радостта... Краката отказват да те държат от притеснение, но ти продължаваш да стоиш изправен... с протегнати две ръце... с видоко вдигната в очакване глава... с усмивка, за пръв път от дълго време, на лицето... със затаен, почти секнал дъх... ти стоиш и чакаш... непоклатим като скала край брега. Няма да се откажеш сега. Не можеш, а и не искаш! Ето, светлинката все още е там. Разкъсва колебливо тъмнината... но е там,нали/ Гледаш я, бориш се да я достигнеш... А тя? Тя, милата, всякаш приближава.
Оглеждаш се и виждаш, че си на ръба на една пропаст, която ви дели. Трябва бързо да решаваш... Ще жертваш ли единственото, което не си рискувал изцяло- душата ти?
И ето, скачаш! По- важна е светлинката. Искаш я! Тя те вика! Надеждата ти дава смелост и сили. Скачаш. Скачаш с протегнати напред ръце и в очакване. Ето, остава само да сключиш пръсти около светлинката и тя е твоя... отново...
О!... Край... Пропадаш надолу в тъмнината... Не си стъпил накриво при скока. Не си разчел погрешно признаците на надеждата. Не си спрял да се бориш и молиш. Не ти се е привидяло. Просто всичко е било лъжа... Едно отражение от миналото... Илюзия... Пропадаш и не знаеш накъде. Преди секунди рискува всичко и скочи от ръба на една пропаст. Пропадаш и не знаеш за колко. Започваш да си мислиш:" Молих се от сърце и душа някога. Със закъснение получих Надежда и то в момент, в който бях преодолял Болката. Сега изгубих всичко повтпрно. Защо ми прати Надежда, Господи? Защо чак сега? Подиграваш ли ми се? Играеш ли си?"
В един момент се молиш на Единствения, в когото все още вярваш; на Единствения, за когото знаеш, че може да ти помогне. Нали те бяха учили преди години, че Той е милостив и обича всички, дори теб; че трябва да Му се молиш и да вярваш в Него ако искаш нещо. Бяха ти казали, че Той никога няма да те предаде. А сега виждаш, че не ти Е пратил нищо, освен болка. Първо ти отне това, без което не можеш. После не откликна на молбите ти. След това изчака раната да позарастне, зада може да бръкне в нея с Показалец, да Го развърти малко, а след това да изсипе вътре солта от сълзите, които ти изплака в онези безсънни нощи. Чувстваш се предадн. Нима е възможно? Може ли Господ да те предаде? Не! Та, предателството е характерно за хората и присъщо за онези, червените, с рогата и опашките, не за Господ Бог! Тогава защо в момента пропадаш?
Ох... Ето я и нея. Завръща се с пълна сила. тръгва от мозъка ти и по гръбнака започва да се разпростира из цялото ти тяло... А! Вярно, че така прави! Оставя го за накрая. Беше забравил, нали? Ето, обкръжи го. Внимавай! Поеми дълбоко въздух и затвори очи. Знаеш, че ще се вреже право в него и нищо не може да я спре.
Стрелна се.... Бързо, стисни зъби!
БОЛКА!!!
Сърцето ти отново е жертва на тази проклета убийца, доведена от Него- този, в когото вярваш, Господ...
Пропадаш. И няма в какво да се вкопчиш, за да спреш стремглавия си срив надолу. Пропадаш. И тъмнината отново властава навсякъде- светлинката изчезна, когато се опитада я сграбчиш. Пропадаш. И Болката е единственото, което имаш. Пропадаш. И осъзнаваш, че си изгубил всичко още при появата му. Пропадаш. И проклинаш Надеждата, която за пореден път ти донесе едно голямо Нищо. Пропадаш... и отново започваш да се молиш на Този, Който те бутна от ръба...
© Крис Симеонова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
хареса ми.Но помни,че след всеки тунел има светлина..
-
Харесва ми позицията ти. Вероятно написаното е плод от конкретна случка. Не бързай с обобщенията. С годините ще се научиш да отделяш нещата. За сега още е рано. Не забравяй, че освен доброто (Господ), съществува и злото...
-
Стига глупости, Евгени! Мълчи, за да изглеждаш умен...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
