Полумрак! Тишина! Усеща се аромат на запалена свещ, чиято светлина вече догаря... Малко дървено бюро е сгушено до прозореца, а на него - лист и писалка... Седя над бялата хартия и отново ме отвличат крилати мисли. Вглеждам се в синьото небе и безбройните звезди, които са пръснати като малки диаманти. Дали небето е същото и отвъд границите на нашата родина? Да – същото синьо небе, същите ярки звезди и светлинки от домовете на хората – но само на пръв поглед. Същата безкрайна шир, но тук у дома е по-различно... Гледайки небесната шир, отново се залисвам в спомени...

      ... Аромат на бор, чист и свеж планински въздух, топла и уютна стая... сълзи напират в очите ми. Това е моят роден край – край, пропит с потта на дедите ни и кръвта на загиналите за свобода... Не можеш да не го обикнеш, ако го видиш и научиш историята му.

       „Обичай Отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от твоето…” Тези думи отново отекват в главата ми и като че ли нещо стряска спомените ми за родната стряха... Да предам отечеството си ли? Кой би си го помислил? Но ето, много хора избират нелекия път да се лишат от най-свидното и родно. Какво постигат? Какво печелят? Не предават ли себе си преди всичко, като се отказват да опознаят историята на своята родина и отиват да преоткрият нечий друг свят?

        Дали ще предпочетеш чуждото зависи от твоите собствени убеждения, морални ценности и духовност. Аз не бих могла да се разделя със звънкия ни език и богата култура. Не мога да предам борилите се за свобода и за славната ни история. Звездите навсякъде са същите, зависи с какви очи ги гледаме – дори тук са по-ярки, повярвайте ми (именно там, където са любимите ти хора, приятелите и семейството, звездите са най-ярки). Полетът на птиците, ароматът на дърветата, тук, в моето отечество, не могат да се сравнят с никоe друго. Тук ме влече сърцето, тук е поета първата ми глътка въздух, изживяна е първата любов, но и тук дарих живот... Най-свидните спомени и преживявания, за които всеки мечтае. В това малко китно отечество всяка тревичка, всяка улична лампа, всяка прашинка по пътя имат своя история – дълбока, пропита с много тъга, болка, но и с радост и гордост.

     Отечество, окичено с цвят, аромат и светлина като никое друго. Отечество, целунато от БОГ – как бих могла да пожелая някое друго – макар тайнствено и непознато или шумно и примамливо... Другаде ще намеря само хора, забързани в своите дела, чужди и студени... Може да открия и добри и всеотдайни, но никой няма да ме посрещне с блясъка и традициите, с които тук посрещат. Никой няма да ме зарадва с нашите - Български традиции... Няма да видя традициите, каквито аз познавам от детството си и ме топлят в спомените ми, нито ще срещна мед и пита, каквито тук приготвят по празниците. Отечество – опознавам те и се влюбвам все повече в теб и славната ти история и някак си, мислейки какво да пиша за финал, в ума ми изникват спомени за едно славно стихотворение на Вазов, което казва всичко, което може да се каже, а именно – Отечество любезно, как хубаво си ти.

... „Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Ти сбираш в едно всички блага и дарове:

хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,

на Изтокът светлика, на Югът аромата;

горите ти са пълни с хармония и хлад,

долините с трендафил, гърдите с благодат.

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?“...