Сутрин, когато тръгна за училище, вървя по бял килим. Като слизам по баира надолу, над мен валят малки, бели, блестящи, скъпоценни камъчета - снежинките. Около мен кръжат сиви птички и когато кацнат, оставят с крачетата си следи като стрелички и кръстчета. Небето е порцеланово бяло. Поляните са отрупани с пухкав сняг. По дърветата има китки от скреж. По улиците скитат премръзнали котки: сиви като сърдитото небе, бели - като снега и оранжево-жълти като усмихнатото слънце през пролетта. Накъдето погледнеш, все бяло, бяло и пак бяло. Само там, някъде в горите, тъмнеят самотните дървета. Комините пушат и оцветяват част от снега със сиви точици. В къщите е топло, а навън студът е сковал всичко в ледената си прегръдка. Ако се забавляваш, играейки в снега, не обръщаш внимание на мразовитото време. Като излезеш навън, Снежко прави магия, за да ти почервенеят нослето и бузките. . . Аз много обичам зимата. Тя е една чудна, снежна, забавна приказка.
© Стефка Стоева Всички права запазени