Ода за живота

          Животът трепти, пулсира. Животът бавно и неизбежно умира... Аз умирам, ти умираш, той умира... Изобщо - ние умираме. Влачим бавно крака по онази пътечка. Тя е ту тясна, ту широка и настлана с бели и черни обли камъчета, изгладени от безброй стъпки. Тя. Коя  ТЯ? Пътечката? Пътят? Широкият друм, безкрайната равнина? Както и да го наричаш, ти все вървиш към края. Неизбежно, неумолимо. Понякога весело, без да обръщаш внимание на вечнозелените кипариси наоколо, друг път със страх и безпокойство, търсещ с поглед някое отклонение, което да те върне назад.

          Уви, хей, пътниче, тук няма връщане назад! Животът е като спирала. Струва ти се, че нещо се повтаря, но никога не е едно и също. Спиралата се развива и развива, и ти вървиш. Вървиш до Края. За някои - безмерно щастие, за други - ужасно страдание и болка. Постарай се да не те застига второто, защото не ще намериш ти покой и сянката ти ще продължи по тази спирала. Незрима и самотна.

Погледни природата наоколо и се усмихни. И на нея и на себе си. Повярвай ми, ще бъдеш по-щастлив. Стига да се постараеш. Положи това минимално усилие и ще бъдеш възнаграден. Усмихни се.
 Може и да кажеш                                                         "Зеле".     

Ей така, да имаш една снимка за спомен.

<?xml:namespace prefix = v ns = "urn:schemas-microsoft-com:vml" /><?xml:namespace prefix = w ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:word" />          От времето, когато беше щастлив.