Омръзна ми винаги да се самосъжалявам... Омръзна ми да плача и никой да не вижда сълзите ми... Омръзна ми да крещя с все сили, а никой да не чува гласа ми... Омръзна ми от самотата - тази мълчалива приятелка... Тази тиха и безмълвна познайница... Омръзна ми от любовта - тази непозната предателка, която всеки път ми причинява рани... И тези рани поръсва със сол... И те така лютят... Така болят... Но никой не разбира тази болка... Омръзна ми да се боря за нещо, което никога не ще бъде мое... Омръзна ми вечно да се чувствам неразбрана... пренебрегната... отхвърлена... Омръзна ми никой да не се интересува от мен и да приема чувствата ми за нещо несериозно. Омръзна ми да подарявам сърцето си, като вехт отпадък, на хора, които не го заслужават... На хора, които не трябва дори да се докосват до него, а те го държат здраво в шепите си. Стискат го с всички сили... задушават го... И то умира... Малко по малко... Омръзна ми толкова хора, незаслужили хора, появили се незнайно откъде в моя живот, да оставят незаличими следи върху сърцето ми... Следи, като от пропукано стъкло... Белези от никога незарастващи рани, които дори и хилядите сълзи не могат да заличат... Коя съм аз? Кой си ти? Чувствах се "никоя", а ти ме превърна в "някоя". Но за кратко. Защо отново не намерих път към човека, когото ценях и обичах? Може би грешката е в мен?... Или ти си виновен? Най-лесно би било да обвинявам теб за всичко, да прехвърля цялата вина на теб... Но и аз съм виновна за това, че чувствата ти охладняха и ти така се отдалечи от мен... Дори нямаше да бъде толкова тежко, ако никога не съм имала шанса да съм с теб, ако никога не си ме обичал... Но не! Боли повече, когато знам, че може би сама пропилях шанса си да съм щастлива, шанса да имам любовта ти. Чувствам се безпомощна. Вече нямам сили дори да плача. Стоя и гледам безучастно как за пореден път целият свят рухва пред очите ми, а аз няма какво да сторя... Или може би има? Да... Има!... Трябва да се боря!... Но с кого? Срещу кого да се боря? Срещу самата себе си? Срещу чувствата си? Нима е толкова лесно? Мога да кажа, че не те обичам. Мога да отричам пред всички чувствата си. Мога да залъгвам всеки, когото си пожелая. Мога да твърдя, че не ми липсваш и че не ме интересува твоя свят... Но не мога да излъжа себе си... сърцето... душата си... Колкото и да се опитвам да го сторя, не мога... Всъщност, какво ли мога? Мога само да обичам... Нима това не е достатъчно? Нима от мен се иска повече? Може би, да дариш сърцето си на някого не е достатъчно, за да отвърне на чувствата ти. Нима не заслужавам обич? Нима не мога да обичам? Не?! Мога, за Бога! Мога и винаги се раздавам цялата, а нищо не получавам в замяна... Може би в това е грешката... Че обичам така пламенно... Но вече се уморих! Омръзна ми!... Да!!! Омръзна ми да обичам... Омръзна ми да боли...