„Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората…“ Павел Матев

Трудно ще разкажа за всичко това и най-вече за усещаното за безкрая. Този безкрай, в който случайно или не съвсем сме попаднали със своето идване на този свят. Дали разумното ни съществуване е доказано или не – всеки търси и трудно намира отговор на този въпрос. Но е ценно дори лутането в този безкрай, където събираме мечтите си в спомен…

Той, светът така различен и привлекателно разбунен, ще е с нас до сетния ни час, но това ще се случи тогава и както посоката на вятъра прецени. Пропуква се от време на време, просветва и пак тръгва напред и нагоре. Такъв е той светът, нашият свят. И той ни се радва и мисли за нас по своя си иронично непредсказуем начин. Тръгване, спиране и пак отново на път.

Така минаваме в този уж безразборен наш живот, а той си остава подреден със своя хаотичен блясък. Дали успяваме да се намерим в непрестанното разпиляване по неравните пътеки на света и дали успяваме да съберем отварата на мъдрите думи и мисли? Въпрос на решение и избор, които вземаме в своя си път. И осъзнаване, че трудно пътуване ни очаква от тук нататък и че вероятно то ще ни изненадва, провокира и дори саботира. А дали ще успеем да достигнем своите мимолетни желания или пък дългоочаквани срещи е трудно да се предскаже.

Очакването ще ни кара да бъдем нащрек, а бъдните желания ще подклаждат нашите детски или несъвсем такива пориви. Колко ли дълго ще оцелеят те във времето и пространството, само той, нашият живот, ще ни показва. Ще разчитаме, ще откриваме или отново преоткриваме истини или неистини. Той ще ни очарова, огорчава и дори разтреперва със своята си дързост на хлапак и въпреки всичко ние пак ще си го искаме – нашия свят и нашия живот. И ще се питаме: „Ти виждал ли си как умира птица…“

Ти виждал ли си как умира птица

как бавно я напуска гордостта,

как в мътните притворени зеници

със хищни нокти вкопчва се смъртта.

Ти виждал ли си как се бори диво

за лъч едничък-капка светлина,

как в сивото потъва и изстива

последната искрица топлина.

Крилата как прощават се с простора

с последна тръпка и последен зов,

как всичко си отива много скоро

като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,

ранено смъртно как се бори тя

и в тъмните угасващи зеници

как бавно се стопява песента.

„Ти виждал ли си как умира птица“, Павел Матев

Текат мислите, припират, водят се една с друга, водят и теб самия и заедно търсите онзи безкраен и безумен смисъл за обич и любов. Те, казват, най-смислено описват това различно състояние на съществуването ни. Не знам дали е вярно или не, но тази мисъл винаги се прокрадва и ни намира в този свят и в този живот. Понякога избуява и пораства сред бурени, оцелява през тъмните надвесили го черни облаци, а бурите му дават кураж и сила да устои. Защото живеенето ни с обич е някак по-естествено и дори по-красиво.

Отвори ми. Нося тишина.

Зная тайни притчи за жените.

Погледни ме само във очите,

за да видя малко светлина.

За да ме прегърне синева,

и чрез съхранената надежда

нека да остане без слова

гонената от живота нежност.

Нека във мълчание кипят

жестове, пространства и неволи.

Надживели и любов, и пролет,

птиците мълчат през есента.

„Отвори ми. Нося тишина…“, Павел Матев

Пробуждаме се в утрото на своите дълги мисли и търсим дали е истина, че животът е тъга или пък радост. Това понякога ни огорчава и ни кара да го раздаваме, разпиляваме и само понякога се сещаме да скътваме малко за едни бъдни дни. Те, дните, в суматоха са родени и се събуждат с утрото ни.

Докосват ни, за да ни оставят в своята късна вечер. Как ли ще продължим да търсим дните? С надежда или пък по свой начин ще мислим нещата и дали винаги и ще ги боли (по Константин Павлов)?... Дали залезът ни ще е приказно различен, отразил на своя делник самотата и дивото препускане?… Какъвто и да е отговорът, то там, в непредсказуемите посоки на вятъра, се ражда приказката за щастието, наречено тъга, където той, денят, все пак ще идва и ще си отива. Така е устроен – да идва и утре! И ние да го очакваме с желание да го изживеем …

Ти сън ли си?

Или те има?

Или си утринна звезда –

далечна, но със близко име,

която свети без следа.

И ту засвети,

ту угасне

на моята любов лъча.

Аз ту те нарека прекрасна,

ту изненадан замълча.

Къде отиваш?

Де изчезна

надеждата да бъдеш с мен?

Сърцето ми – тревожна бездна –

живей щастливия си плен.

Мечта ли си?

Или те има?

Ти огън ли си?

Или дим?

Защо си тъй неповторима,

щом този свят е повторим?!

„Ти сън ли си?“, Певел Матев

В тишината на безкрая се ражда и диша нашата човешка душа. Колко ли смислени и безсмислени са делата ни в този безгранично объркан свят? Подреждаме, разбъркваме, пренареждаме отново и отново и все така напред и завинаги.

Дали ще уцелим точната посока и приложим вярната рецепта е трудно да отговорим, но пак ще опитваме, защото така сме устроени. Едва ли ще станем световноизвестни откриватели, не защото няма какво да открием, а защото всяко дело е отредено на определен индивид. Затова и няма за какво да се сърдим на съдбата. Тя е достатъчно доверчива към нас и относително добра, заради нейната склонност да ни угажда в житейското ни битие. Дали разбираме или усещаме всичко това е някакво лично, съкровено скрито у всеки от нас чувство. Дано намираме време да осъзнаем нашата преходност и нашата тленност, защото тогава и мислите ще бъда по-чисти и по-ясни, а действията по-справедливи и уверено смели.

Различна орис всекиму се пада

и всеки е с това забележим:

на тебе – снежна изненада,

на мене – огъня неповторим.

На тебе непонятните пространства

и северните цветни небеса.

На мене – южните пиянства,

светкавици и шумни чудеса.

Навярно поговорките са верни –

и двата полюса стоят така,

че неизменно Югът търси Север,

ръката моя – твоята ръка.

Навярно във вселената ни има

полярна близост при взаимен зов.

От нея иде тоя хубав климат

на тиха изповед и на любов.

„Признание“, Павел Матев

Преминаваме през нашия свят като мълния и не усещаме как събираме мечтите си в спомени, а добрите приятели скътваме за последната среща в някоя късна есенна вечер. Някак есента носи отблясъка на този свят и този живот – пъстра, разноцветна, понякога сива и мрачна, друг път носеща пролетна ведрина, а понякога непрогледно мъглива. Когато вечерите са тихи и студеният вятър не пронизва нашите мисли, пропадаме в безкрая на нашите спомени. Въртят се бързо те и дори не мислят да спират в своят бяг. То такива именно и си ги харесваме.

Пробягва тъжен поглед, усеща се лека усмивка и умората ни кара да се отнесем в нашия сън.

Деля живота си на часове,

които мерят есенното време.

И знам, че някой час ще закове

последната минута. Ще ме вземат

и ще ме хвърлят в нищото. А там

камбаните не бият за вечерня.

И няма да усещам, че съм сам,

че всичко е затрупано и черно;

че няма небеса и няма път,

а другите, заровени до мене,

далече преди мене заземени,

ще си кротуват и ще си мълчат…

И ще се сепне само есента.

Понякога дъждът ще ме целува.

А падналите върху мен листа

ще мислят, че все още съществувам.

„Деля живота си на часове“, Павел Матев

А краят е в безкрая на това поредно наше очакване. И отново го търсим и дълго се лутаме в искреност и безискреност, но винаги той предстои – някак неизвестно защо желан и съвсем неочакван. Той ни изненадва, боледуваме от безсмислие на преживяваното и търсим обяснение защо този край така ни наказва да бъдем привързани към началото, а не към края. А те все така се привличат и, очаквано или неочаквано, се срещат.

Каква ли сетнина ме чака?

Защо ли питам, като знам:

олющената катафалка

и неизбежният саван.

Ще встъпя в немите беседи

с предтечите на оня свят,

с поети и езиковеди…

А есенният листопад,

защото е многогодишен,

ще шепне вместо мен това,

което исках да допиша,

но не ми стигнаха слова.

Ако не съм съвсем излишен –

макар и да съм отзован –

със закъснялата въздишка

влезнете в читавия храм

на книгите ми, назовани

в инкриминиран каталог…

В тях думите не са измамни,

а продиктувани от Бог!

„Епилог“, Павел Матев

Това е и орисията ни – безпаметно да мечтаем, да търсим и намираме пътища разни и да откриваме своя свят. Така сме устроени – в безкрая на спомени и слава, на блясък, тъга и безвъзвратно пропуснати срещи. Нека срещите бъдат повече и най-вече добри. В това е смисълът на човешкия ни живот и в тях ще намерим своя свят.

Неочаквано, властно, отново,

като в някаква клетва добра,

аз съм пак с поетичното слово

в тази права потайна гора.

Орисия ли имам такава,

или някоя вярна звезда

ме посипва със древна жарава,

за да диря все млада вода.

Дълъг вятър ли вя подир мене,

оглушал ли достигнах дотук,

за да търся неуловен и

много нужен за хората звук.

Падат гръмове. Пада и жълъд.

Бледен в мраз или тъмен във зной –

днес съм мълния, утре съм гълъб,

горд при буря, лиричен в покой.

Съжаления, скръб и досада –

вече всичко остана зад мен.

Аз излитам. А може би падам.

Все едно – аз летя устремен.

„Орисия“, Павел Матев

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ