„Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората…“ Павел Матев
Трудно ще разкажа за всичко това и най-вече за усещаното за безкрая. Този безкрай, в който случайно или не съвсем сме попаднали със своето идване на този свят. Дали разумното ни съществуване е доказано или не – всеки търси и трудно намира отговор на този въпрос. Но е ценно дори лутането в този безкрай, където събираме мечтите си в спомен…
Той, светът така различен и привлекателно разбунен, ще е с нас до сетния ни час, но това ще се случи тогава и както посоката на вятъра прецени. Пропуква се от време на време, просветва и пак тръгва напред и нагоре. Такъв е той светът, нашият свят. И той ни се радва и мисли за нас по своя си иронично непредсказуем начин. Тръгване, спиране и пак отново на път.
Така минаваме в този уж безразборен наш живот, а той си остава подреден със своя хаотичен блясък. Дали успяваме да се намерим в непрестанното разпиляване по неравните пътеки на света и дали успяваме да съберем отварата на мъдр ...