Стоя седнала в ъгъла на тъмната стая. В ръката си държа свещ, чийто пламък весело ми се усмихва. Леко близва, с огнените си езичета, длънта ми, която търси топлина. Той е единственият, който все още не се е отказал от мен. В душата ми цари студ и мрак. Тя е сама, защото ти си тръгна и я остави празна. В теб намирах смисъл за всичко, ти беше светлинката по пътя ми... А сега? Сега само свещта, с малкото пламъче, се опитват да ме сгреят.
Няма кой да разбере колко ми е тежко без теб. Обичах те и все още изричам името ти, щом отворя очи. Преди те съзираха други две, изпълнени с любов и топлина, а сега единствено мракът е пред мен. Не знам защо, но все още те обичам, въпреки че ме нарани, че се подигра със сърцето ми, изхвърляйки го на боклука.
Виждам силуета ти и протягам ръка. Искам да останеш до мен, да ме прегърнеш и кажеш, че всичко е просто един кошмар. Кошмар, от който ще се събудя. Уви... лошитя сън е реалност.
Преди ставах и лягах с твоите проблеми, с твоето щастие, защото в теб виж ...