Отново сама, отново с болката, отново със страданието и морето от хиляди сълзи! Но сълзите бяха от разочарованието на любовта! Защото няма нищо по- ужасно от това в един миг да вярваш в нея, а в друг тя да отлети; да избяга от погледа ти и може би никога да не се върне... защото е била истинската любов, а тя идва веднъж. Нито те пита искаш ли я, нито те предупреждава кога ще дойде. Просто влиза в сърцето ти без покана и чака... Чака да й обърнеш внимание, а когато й омръзне излиза... и не се връща!!! И когато си самотен се питаш: "Защо я прогоних?", искаш да се върне, защото осъзнваш, че е била истинска. И викаш с всички сили, за да те чуе, но, не - няма я! И ти какво?!? Отново потъваш в самота, но този път от огорчение, а не, защото ти е било скучно и няма какво да правиш. Просто стоиш и не след дълго осъзнаваш, че си сам.
       Отново усещаш как нещо с теб не е наред; как нещо ти тежи на душата, която не смее да проговори, защото я е страх... Но от какво ли? Може би усеща, че сърцето е извършило грях. И чака... да чуе присъдата си, защото е мъченица, и знае, че е осъдена. Разбрала го е в момента, в който любовта отлетя като волна птица. Тази изстрадала душа знаеше, че това е истинско, неповторимо чувство, но не и сърцето! То си мислеше, че това е поредният флирт и затова не обърна внимание, защото му бе омръзнало. Не искаше да обърне внимание на поредното, може би за него - увлечение, защото смяташе, че ще е кратко и незапомнящо се! Но не бе така! Това не беше една от мнгото авантюри между него и чувствата - това бе истински трепет! А сърцето го подмина... И сега и душата, и сърцето страдат, а можеше да бъде точно обратното...
        Всяко влюбено сърце мечтае; потапя се в наслада, благодарение на любовта! Всяко едно сърце иска да бъде обичано. Но едно от многото кървеше и нямаше сили да тупти. Ден след ден раната му ставаше все по-голяма и по- голяма. И колкото повече дни минаваха надеждата да се излекува гасне. Секунда след секунда нежното малко сърце потъваше в морето от сълзи и нямаше кой да го спаси. А заедно с него потъваше и душата, която по хиляди начини се опита да му каже, че истинската любов най-накрая е дошла при него! Но, уви! Сърцето така и не изслуша душата, а тя от своя страна нямаше сили и спря да говори. Нямаше друг начин, освен да се примири със съдбата си и да чака... - да дойде часът на нейното падение, на нейната смърт. Но на душата не и се умираше, защото беше млада, а животът й тепърва предстои. Само да можеше да върне времето, за да може поне още веднъж да опита да поговори с неразумното сърце. Само още един път... Но няма как!?! Колкото да й се иска, няма да върне времето. Но тя го прие и зачака... Чакаше всеки момент да произнесат името й, да облече затворническите дрехи, да я оковат с вериги - и да потегли към студената и мрачна килия на затвора. Това бе най-ужасното място, на което трябваше да прекара остатъка от дните си - в затвора, наречен "СаМоТа"!!! Но нямаше друг избор...
         Да, животът продължава, но не и за осъдената душа и наразумното сърце! Точно това неразумно сърце, което заедно със себе си, повлече душата към стръмната и тъмна пропаст на болката и отчаянието. А сега сърцето съжалява! Съжалява, защото е осъзнало грешката си - прогонило е истинската любов и искрено съжалява, и се разкайва за постъпката си. Но вече е късно и за него, и за душата! Връщане назад няма, а и птицата, носеща любов, няма да се върне. Но най-много съжалява сърцето, защото направи голяма грешка! Искаше да я поправи, но няма как да върне времето назад! И те останаха самотни... завинаги!!!