Наближаваш ли ти, съднико, възседнал вихъра на времето? Изгаря ли в очите ти първородния въглен на ада? Властва ли в десницата ти стръвнишкия вой на кървава сеч?
    Наема човекът парещия товар на одрипания навред изкърпен живот. Препъва се и пада, прегазен от нищо и от всичко в разкаляната пръст. Напуканата му длан озверяло попива сълзите му, а очите, осиротели в блясъка на сърцето, потъват в бездушието на каторжник. Но пак се изправя човекът, захвърлен в гора от тръни, разпнат от студения страх на мъртва луна.
    И нощта овехтява, черна и скована, прилична на недъгава светулка. И не молитва кънти в храма на утрото, а остра тишина разрязва Книгата на дните. А човекът, вперил поглед в отвъдното, за последен път вижда слънцето, погребано в траурни облаци.
    Живеем във време, в което Интернет е прозорец към света, а книгата е досадна и прашна отживелица. Движим се в общество, в което всеки е чувал за Мадона, но едва ли знаем някоя или всичките десет Божии заповеди със сърцето си. Зъбим се един на друг, поблазнени от финикийските знаци, но сме кротки и безсилни да подадем ръка за помощ, забравили човешките ценности.
   Променяме значение на думите, пренаписваме историята, заглушаваме гласа на природата. Настървени да опитаме вкуса на бъдещето, пренебрегваме червената светлина, която ни алармира, че повтаряме грешките от миналото.
   И вече не сме хора с принципи, следващи идеала, а осъдени души, използващи всички средства да променят битието си. Но истината е, че само ние се променяме и заслепени от неонови реклами, пропускаме влюбени погледи, майчини сълзи, детски милувки и шанса да стоплим поне едно сърце с милосърдие и човечност.
   Потъваме в пясъка на собственото си безумие, опитвайки се да затворим океана в бутилка; връхлитаме с гръм върху вятъра, за да строшим челюстта му.
    Безконечни като надеждата на сиромах да догони бялата лястовица са дерзанията ни да властваме над съдбата. Скъпим се за съвет и усмивки така, както отказваме да пуснем монета в шепата на сираче. И така както е дива яростта на отречени божества, тъй и ние ненавиждаме чуждото щастие. Както е прокълнат живота на братоубиец, тъй и ние сме обречени вечно да гасим пожара на нуждата от приятели.
    Превърнали сме се в грешници и предатели на мисията, която е ядро на човешкия живот. Не отстояваме вярата си, а продаваме лъжи, наречени лицемерие и подлост. Крием истинските си лица зад маски на жестокост и насилие. Защото ако това, което държим, е това, което сме всъщност, то трябва да повярваме, че сме се изродили в зверове, слепи за сълзите, глухи за жалбите.
    Има ли слънце, заглушено от чудовища облаци? Има ли сълзи, развълнувани в огорчението на дете? Има ли песен, окапала от есенното дърво на малодушието? Има ли блясък в очите, изпълнени със страх за утрото?
    Може би ако се борим всички заедно, ще победим неправдата, ще забравим омразата.
    Всяка усмивка е стръкче пролет. Всяко слънце в очите е зрънце обич. Всяка протегната длан е обещание за приятелство.
    А има ли приятелска обич и вяра, разцъфнали в пролетта на надеждата, то душите ни ще възкръснат.
    Души, осъдени да прекосят неминати пътища, души, възкръснали за нов живот.