Откритие

Днес открих, че съм смъртна! Просто така, отведнъж! Нещо в мен се обърна, просветна, тревожна камбана заби в пространството на човешкото ми съзнание и ме разтърси внезапно. Както вървях по многолюдните улици на посивелия град, усетих относителността на всичко заобикалящо ме. И разбрах! Истината - за себе си, за света и за всички наоколо!

Не се усмихвай така снизходително! Какво си мислиш? Че ти си вечен? Че си едно изключение на всемира? Я не се надувай, човече! И ти си като мен, колкото и велик да изглеждаш в очите си. И теб те е спохождало понякога тайничко нощем онова отвратително нещо, наречено страх,  което те хваща за гушата и... стиска, мачка с острите си твърди длани, докато те остави без дъх... Но после, кой знае защо, заспиваш и бързо забравяш!

Какво? Ще кажеш, че никога не ти се е случвало? Е, да приемем, че това е твоята истина! Но можеш ли да бъдеш сигурен, че след време, утре или все едно кога, не би ти се случило? Няма сигурност в тези неща! Даже в никои! Всеки усеща истината, макар и подсъзнателно, но по-лесно е да я потули, да я зарови толкова дълбоко в себе си, че да я забрави завинаги. И успява! Донякъде, до някое време.

В един хубав безоблачен ден, а може би в някоя буря, до съзнанието ти достига от нищото камбанния звън, биещ тревога. Гласът на кристалната истина, пред която няма прегради. И тогава започваш с въпросите... Най-вече към себе си. Питаш и търсиш някакъв правдоподобен отговор. Обикновено си мислиш, че отговор няма и потъваш нещастен в душата си. Става ти толкова болно и се чувстваш напълно предаден, изоставен - от всичко и всички, но най-много от себе си. Питаш се, как си могъл да се съгласиш на това безумие, наречено живот? Кое те е накарало да поемеш този риск и защо? Но може би, това е по-добрият вариант - да си задаваш въпроси, макар да не успяваш да достигнеш до отговор, отколкото да тичаш самодоволно и безпаметно по всички посоки, да тъмнееш от злоба и завист, да измисляш как да прецакаш себеподобните си, за да изплуваш по-високо от тях?! Може би, би бил по-рационален животът ти, знаейки, че и ти си омесен от същото това тесто, което втасва, набухва и изпечено, придобива конкретна форма и вид, специфичен вкус, аромат и характер, изпълнява своята роля - да послужи на някого, а после постепенно изсъхва, ако изобщо стигне дотам и... бива изхвърлено - от хода на времето, от естеството на нещата, по всички природни закони... Ето, това са нещата!

А сега? Още ли се усмихваш ехидно? Ти какво? Мислиш ме за предател? Към себе си, към своите земни събратя? Нищо подобно! Друго искам да кажа! Днес разбрах, че съм смъртна! Да, разбрах го, но почувствах и още нещо, много по-съдържателно, по-драматично! Не може просто така да изтича в безкрая животът! Не може просто така, произволно, да изчезне нещо толкова съвършено, запокитено в нищото! Не може толкова много познания, чувства и чисти стремежи да потънат  в нощта, в дълбоката паст на непрогледния мрак! Тогава, защо е светлината? Нали, за да видим чрез нея света - многоликия свят, изграден от невероятно много частици! Но светлината е не само външна, тя струи и отвътре, и обогатява душата - с познания, които ще й помогнат да види скритата истина, която очите не виждат!

Затова днес ти казвам: приятелю, събуди се от ежедневния унес и погледни живота в очите! Той е красив и вълнуващ, най-невероятното нещо, което може да ти се случи! Приеми го и се радвай на всеки следващ миг, защото е подарък за теб, за душата ти, дошла тук да се учи, да търси поле за изява, да се покаже в най-добрата си светлина! Не я затваряй, не я унижавай, дай й власт и простор! Тя знае какво е живот, какво е любов, какво е добро! Дай й шанса да ти покаже кой си, откъде си дошъл и накъде си тръгнал!

Да, днес разбрах, че съм смъртна! Но и че имам безсмъртна душа, която познава пътя - онзи път, който съм забравила, но който ме води към моето "Аз", към онази неотменна изначалност, която нося в своето тяло и която ще остане след него! Така че, какво е смъртност? Онази твърда обвивка, която ще бъде отхвърлена като ненужен материал или онзи последен дъх, наподобяващ въздишка, отлитащ незнайно къде, но носещ в себе си енергийната същност на моята личност? Хайде, кажи ми, ти знаеш ли? Тогава? Не се възгордявай толкова! Помисли си! Може би ще ми помогнеш? А може би, ще помогнеш на себе си? Поне опитай! След като се полуташ из мисълта си, може би, няма да ми се сърдиш, че ти отнех от ценното човешко време? Направих го с най-добро чувство - да отворя пред тебе врата, от която можеш да тръгнеш към други, непознати посоки!

А ако все още ми се надсмиваш и сърдиш, значи, не е дошло времето, подходящо за този разговор с теб. Не си достигнал до онзи завой от пътя, след който ще ти се прииска да опознаеш нови и странни пътеки, потъващи някъде много далеч, зад хоризонта! Но ти вече знаеш, че зад хоризонта има още и още... и така, до безкрай! Остава ти просто да вървиш, да крачиш натам и да откриваш многото лица на света!