Случвало ли ви се е някога да искате да викате, а да няма кой да Ви чуе? Да искате да блъскате, да удряте, а да нямате сили? Случвало ли Ви се е някога да гледате как с всеки един изминал ден любим човек угасва? Да се чувствате безкрайно уморени, безполезни, никому нужни, а Вие самите неистово да желаете да можехте да промените нещата? Случвало ли ви се е?

          Всеки Божи ден гледам безучастно как ни ограбваш. Взема материалното, взема душевното и искаш още, и още, и още... Вече няма друго освен развалини и съборени пясъчни кули и пак не ти стига. Попаднали сме в задънена улица. Няма как да продължим, но няма и как да се върнем, защото ти ни преследваш. Прекъсна всички нейни връзки с околният свят. Затвори я в дървена кутия, от която аз всеки път бягам, щом се зададе поредната буря. Но днес не успях.

          Видях ужаса в очите ù, когато вдигна ръката си. Чух неизречения писък "Бягай!" от устата ù. И избягах. Но този път видях...

          Видях животинската ти ярост. Чух и нейния плач. Не че го чувам за първи път, но този бе по-ужасяващ от всякога. Не беше просто от болка, а от срам, че се е стигнало до тук. Че е позволила аз да го видя. И тогава избягах. Хукнах накъдето ми видят очите. Не помня някога да са били по-сухи. После ме облада дяволско спокойствие, после ярост, а сега се чувствам просто безсилна. Но все ще измисля нещо. Няма начин да няма начин, нали така? Аз винаги се справям с всичко. И този път ще успея, аз знам. Просто се надявам този момент да настъпи скоро...