Тъжно е, когато очакванията ти не бъдат оправдани. Тъжно е да виждаш всеки ден красивото лице на човека до теб, когото обичаш толкова много, знаейки, че той няма да ти отвърне със същите чувства. Но какво ли разбирам аз... аз стоя от другата страна. Най-тъжното е да знаеш, че лицето на този човек е твоето собствено. Осъзнавам колко наранявам влюбения в мен, като му давам една десета от това, което може би заслужава.

  Не знам дори как стигнах дотук. Животът е странно нещо. В един момент търсим любов, преплитаме се в лъжите на хората, с които си мислим, че сме един за друг и оттам започват драмите и сълзите, които някак си лежат в основата на нашата същност и психика. В следващия момент след терзанието и мазохистичните психологически игри на любов идва този човек, който ни връща надеждата и вярата в истинските, откровено чисти и топли чувства. Да знаеш, че ти си избраният - ти си този, който предизвиква усмивката и трепета в сърцето; да почувстваш колко си желан и да усетиш как това гъделичка леко твоето его, правейки те толкова специален - „Защо точно аз? Ах, колко трябва да съм щастлив, че ми се случва това!”.

  Сега мислиш над горните думи. Мислиш си - „Колко е хубаво да си спомняме, че някъде там има някой, който ще ни оцени заради собственото ни Аз - за това, което правим и което е истинска част от същността, отвъд обвивката, която простото око възприема..”. При дълбоко вглеждане притъпените от любовна тръпка сетива виждат нашето съдържание като особено интересен роман, който четат и усещат едновременно и с всяка следваща страница желанието им става все по-голямо и по-голямо, очаквайки освен това да видят къде започват празните страници, чакащи да бъдат запълнени с тяхното мастило - може би!

  Аз ли? Аз далеч не съм мислела, че някой ще има много по-висока оценка за мен от моята собствена. Самокритичността е нож с две остриета – кристално трезва представа за индивидуалните ни качества и същевременно толкова негативизъм и пренебрежение на личността.  Последното не води до нищо добро. Едновременно с това идва въпросът: „Какво видя в мен?” И не, отговор като „Перфектна си.” никога не вършат работа. Не можеш да повярваш дори колко уникален човек си (като се замислиш, това не са ли два синонима?!). Факт е, че отговаряш точно на неговите критерии, естествено започваме с външността, защото окото вижда, преди сърцето да почувства, докато стигнем до онези твои качества, които го влудяват всеки път, когато прекарва време с теб. И всеки следващ път той те опознава повече и повече и желанието му да бъдеш негова се увеличава със същата скорост. Да, колкото и пъти да ми се случи това, няма да спра да си мисля колко заблуден става влюбеният човек. За бога, защо малките недостатъци са чарът, който той намира за така сладка част от мен? Това е толкова прекрасно, кара ме да се усмихна всеки път, когато се сетя как фактът, че нещо не ми достига и че правя нещо не както трябва, ме определя като перфектна... перфектна за него.

 Ако трябва вече да си дойдем на думата, трябва да споделя, че наистина нещо не е наред в света, в който живеем. Чакаш, търсиш, надяваш се, плачеш, страдаш, бориш се... и всичко това за малко любов и близост. Когато вече си достатъчно омърлушен от всички грешки, които си допуснал и вече си се уморил да търсиш нещо, което явно не ти принадлежи, точно тогава идва този човек, който обръща живота ти с главата наобратно. Но истински късмет би било това да успееш да му отвърнеш със същото. Странни същества сме ние, хората. Защо бягаме от тези, които ни обичат? Защо се отчуждаваме от човека, който би направил толкова много, за да бъдем ние щастливи? Дълбоко във всички нас се крие егоизъм...  нещо като инстинкт за оцеляване. Замисляме се: „Той иска да ме направи щастлива, но дали АЗ ще бъда щастлива с него?”; „Той би дал всичко от себе си, но дали ще е достатъчно за МЕН?”; „Той толкова ме обича, никога не би ме наранил, но е важно какво изпитвам АЗ!”. Мазохизмът се проявява, когато търсим тръпката, борейки се за кауза, която може би осъзнаваме, че е изгубена, но продължаваме да търсим и да се надяваме... това ни дава сили и по някакъв странен начин ни надъхва дори да бъдем по-настоятелни. Ето това се случва от другата страна, дори когато ясно се вижда, че чувствата се разминават, а празните страници в романа чакат да бъдат написани заедно с трети човек, извън картинката. Не че ми се иска да наранявам този, който ме обича, но сърцето ми не го допуска, ако не изпитвам същото към него. Мозъкът тук заема много интересна роля – опитва се да внуши да избера сигурността, като ми показва кадри от „кинолентата”, които са имали тъжен край за мен с целта да не допусна това да се повтори: „Виждаш ли, всичко това никога повече не би те сполетяло, ако се довериш на този човек и му дадеш шанс да ти покаже на какво е способен за теб!”. Малко ти трябва да не можеш да устоиш на такова предложение. За съжаление мозъкът показва рационалното, но не и непременно правилното решение. Аз му се доверих. Реших да пробвам да играя на сигурно. Но разбира се, че това не е игра... Започнах да залъгвам сърцето си, този иначе толкова важен фактор, който се осмелих така да пренебрегна във взимането на решението ми. Залъгвах се, че започвам да имам чувства към този човек. Осъзнавам, че това се дължи на времето, което прекарвах с него, нямаше начин да не настъпи някакво привързване, което лесно може да се обърка с чувства.  Да, караше ме да се усмихвам; да, правеше ме щастлива... да, да... но нещо ми липсваше, нещо не беше както исках аз да бъде... започнах да търся отговора, което ме направи много объркана... и той ясно виждаше това. Плашеше ме, защото сякаш аз бях прозрачна за него, сякаш знаеше какво се случва с мен. Ах, не е ли това, което всички ние искаме - да можем да се разбираме дори само с поглед? Тъжно е, когато това ти се случва с грешния човек... тъжно е, когато осъзнаваш, че е грешният човек, а още по-тъжно е, когато и той го знае. Най-лошото в ситуацията е, че си стигнал вече прекалено далеч в „играта” и идва въпросът: „Кой ще спечели и кой ще изгуби?” - дали ще изгуби той за това, че аз не успях да го обикна както ми се искаше, или загубилата ще бъда аз за това, че предавам „сигурната любов”. Отговорът за мен е очевиден. Но не исках да стане така. Исках да го обичам, исках да сме еднакво щастливи заедно. Уви, не можеше. Прекалено много време ми трябваше,за да го осъзная. И знам, че той усещаше тревогата в сините ми очи. Мислех го всеки ден. Исках той да бъде щастлив. Нямаше как той да бъде щастлив с мен... макар че така грееше всеки път, когато бяхме заедно... сякаш дори само присъствието ми в стаята му беше достатъчно, за да се усмихне...

  Не знаех как да постъпя. Може би ми трябваше малко време далеч от него, за да преценя трезво това, което се случва вътре в мен. Но за пореден път се самозалъгвах, че не знаех правилното решение. Трябваше вече да сложа край на това. Дали трябваше да скъсам тези страници, написани с негова помощ? Не. Смятам, че всичко в нашия живот се случва с точно определена цел и мисля, че знам каква е била целта на това преживяване. Със сигурност сега се чувствам по-силна и по-уверена и знам, че трябва още в началото да слушам вътрешния си инстинкт, защото в някои случаи обмислянето на ситуацията само усложнява нещата и води до много сериозни последствия...

  Ще ми липсва... ах, тази психика. Защо сме склонни да правим нещата толкова сложни? Любовта има прекалено обширен екзистенциален характер и прекалено много книги са отделили внимание на това странно явление в нашия живот. Странно, но и толкова необходимо... Ситуации като описаната по-горе се случват всеки ден навсякъде по целия свят. Не се чувствай специален, ако четеш това и мислиш, че се отнася за теб и твоя проблем. Чувствай се специален, ако си успял да го предвидиш, без да се е налагало да преминаваш през всичко това, което е изписано досега. Накарал си друго човешко същество да страда за това, че не изпитваш същото към него, колкото и да ти се иска. Чувствата не се появяват насила и никога не се чувствай виновен, че ти си причината той да е тъжен. Истинският въпрос, който трябва да си зададеш, е какво искаш ти и по твоя житейски път да се приближаваш бавно към целта, дори и след временни трусове от несподелени чувства. Човекът сам по себе си е сложно устроен и е неизбежно да попада в сложни ситуации,дори когато той сам си ги създава...       

  Погледнато философски, всяка грешка е нова възможност да направиш преоценка на самия себе си и всички твои качества и индивидуални нужди и желания... защото страниците на твоята книга са твои и зависи от теб как ще бъдат изписани и какво мастило ще използваш за тях. И запомни – най-важното (и същевременно най-трудно) нещо, към което трябва да се стремиш, е да откриеш баланс в чувствата си и тези на човека до теб, макар и да си наясно, че винаги от едната страна тези чувства са малко по-силни...