Отново ли?!

         Тази вечер отново нахлуваш в съня ми, възродяваш спомените от пепелта. Отново изпитвах онова вълнение, онзи трепет, както при всяка твоя поява. Така близо бе до мен, но и така далечен. Отново ми причиняваш болка, отново сърцето ми бие лудо...

         Събудих се, а очите ми бяха пълни със сълзи, тялото ми стенеше, сякаш беше понесло хиляди удари. А може би наистина бе понесло удар, не хиляди, а един, ала този един удар бе по-жесток от хиляди, защото беше нанесен от теб, нанесен от спомена. Макар и запратени в пепелта, тези спомени още парят, не желаят да изгорят в забравата, а оставят белези върху душата.

         Отново ли, те питам аз?! Отново ли ме караш да не спя, отново ли обсебваш същността ми, оставяйки ме да се скитам блуждаеща и сама. Нима не бе достатъчно да завладееш сърцето ми, нима не ти стигна в светец да те издигам, нима нищо не бе любовта?  Защо не ме оставиш да те скрия в дълбините на паметта, защо не ми позволяваш да те залича? Защо продължаваш да си играеш с моята душа? Остави ме, моля те, да продължа сама...

         Така трудно бе да кажа сбогом, толкова ми коства, а сега отново се връщаш в спомените! Нима съзнанието ми ме измъчва така, нима ми казва, че не мога да те изтрия, защо ми поставя тези прегради?

         Защо всеки път нахлуваш в мислите ми? Нима се опитваш да изпиташ волята ми? Не бъди жесток... защото този път е различно, този път ти казах сбогом. Моля те, не ме измъчвай повече, остави ми поне правото да кажа сбогом и без друго всичко ми отне!

         ... Да можеше само да прочетеш сърцето ми, да можеше да погледнеш в очите ми, очи, които крият толкова сълзи!

         Но това не е вълшебната приказка, която завършва винаги с щастлив край, това е действителността, това е животът - истински и непредвидим, сблъскващ те с купища нелепи ситуации, носещи своите поуки. Не знам каква е моята поука, не знам какво трябва да науча от всичко това, може би, че дори и след горчилката светът не свършва, животът продължава. Но аз те моля, помогни ми, защото инак няма да успея!

         Спрете да ме измъчвате, спомени, оставете ме да продължа, не ми припомняйте болката, не ми припомняйте отнетото!

         Моля те, принце мой, помогни на мен и моята душа, върни ми любовта! Не ме карай отново да желая твоето лице, отново да те искам с две ръце, отново да проклинам моето сърце, защото то отново ще крещи от болка и тъга!

         Моля те, отново те моля, тъй както всеки път, помогни ми, поне веднъж се смили над мен, върви си от моето сърце, оставете ме и вие спомени,  пожалете тази грешница, позволила си да се влюби, позволила да отдаде сърцето си... Моля те, принце, не ми причинявай отново болка, не ме наранявай... остави ме с моето "сбогом" ... остани в пепелта от спомени и дано те никога не се възродят отново... защото тогава... тогава ще погубиш сърцето ми, ще обречеш душата ми на самота... Моля те... недей...