Много е изписано за човешката любов, как я виждаме, разбираме, преживяваме, в какво искаме да вярваме или не вярваме, но малко за самият човек. Така че този трактат, ще се се съсредоточи върху него - човекът, и неговият капацитет за любов. Твърдя, че човешката любов е едно твърде различно нещо от това което самият той си представя като идея, и при все това, тя (по-скоро нейната проява) е обективно и логично отражение на физическата реалност, т.е. подлежи на анализ. Тук няма да се разисква толкова това какво е наистина "любов", тъй като за мен това е метафизично понятие което ни е познато преди всичко чрез своя феномен, и е познаваемо само косвено в своята същност. Главната цел е изследване на заболяванията предизвикани от вътрешните процеси които хората описват като любов.

Ако трябваше много просто и кратко да опишем човека, как бихме го направили? Всъщност доста сложен въпрос. В една от книгите си Робърт Монро е поставен пред него, когато се среща със същество което никога не е било на Земята. Както и да приемем книгите му - за чиста фантастика, или нова наука, ситуацията и отговорът му са интересен експеримент. Монро твърди, че човекът е същество което "играе" на оцеляване. И наистина - той е поставен в трудна и често неблагоприятна среда, в която трябва да се бори за храна, вода, подслон и репродукция. Много хора биха дали различен отговор, като - "да обича!", "да се учи!", "да покори звездите!", "каквото си иска!". Но отговорът на Монро завладява със своята искреност, простота и обективност. На чисто физическо, екзистенциално ниво, животът е един непрекъснат цикъл на борба за оцеляване. Той е като парче глина с краен размер, за който безброй "идеи" се опитват да се преборят. Материализираната "идея" обаче сякаш винаги остава крайна, "тясна", несъвършена, небалансирана и нетрайна. Нейният "живот" е обусловен от постоянната нужда да доказва, че има все още правото да съществува, за да не бъде изместена от друга. Животът се храни с живот... 

Но да не изпадаме в дълбокото, изводите които можем да си направим са, че човек е същество дълбоко обусловено от нуждата. Нуждата да оцелее, да поддържа физическото си съществуване по един или друг начин... Средностатистическият човек в собственото си съзнание се стреми към "щастие", но на практика непрекъснато съзнанието му се бори с проблеми на бита. Добре познати са простите човешки нужди, но има много други, които са също следствие на крехката ни и несъвършена материална природа, но и често се израждат, оставени да се развиват на воля като ракова болест. Много от тях сякаш се канализират към един конкретен отдушник - стремежът ни към репродукция, който стриктно погледнато е все същата нужда за оцеляване, този път чрез създаване на нов живот, който да продължи цикъла. Нима самият този стремеж не е закодиран от собствената ни несъвършена природа разделена на две - "мъжка" и "женска"? И ако човек се замисли, това е толкова фундаментално разделение, че няма нищо чудно в основополагащата роля която играе. И при все това, човекът рядко се пита, има ли наистина "човек", или просто "мъже" и "жени"? Разликата е доста съществена, защото подобно разделение, създава поредната нужда. Мъжът се нуждае от жена, и жената от мъж. На физическо ниво, това е нуждата за репродукция, и то такава която ще доведе до по-баласиран и силен генофонд. Но в метафизичен план, тази нужда не е чак толкова различна и може да се разглежда като нуждата от цялостност и единение, които често се асоциират с идеята за Любов и Бог. Тук няма нужда да разискваме кое от тези виждания е вярното, тъй като физическата проява и на двете е много подобна. Във физичен план, може да се говори за гени, които на подсъзнателно ниво се опитват да подтикнат индивида да подобри собственият си генофонд, чрез попълване на липси, несъвършенства, за да постигне идеалистичният генотип заложен в нас (като "правилната" симетрия, височина, големи на нос, очи, уши, цвят на коса и т.н.). В метафизичен план, можем да разглеждаме индивида като отделен от цялостната си същност, което създава чувство на липса и малоценност. Метафизичната цялостност е нещо което не търпи да бъде разделено, и създава поле на привличане.

И в двата случая трябва да разпознаем, че като физически същества, "магнетизмът" който се появява и мотивира човек да търси друг човек, е усещането за необходимост. Усещането му за липса на нещо, стремежът му към по-"идеална" форма на съществуване (независимо дали в чисто физически, или метафизичен план), което значи и опит да компенсира по някакъв начин текущият си непълноценен живот. Това е доста очевидно, но е трудно за осъзнаване от хора които вече са въвлечени в този процес, и го усещат на физическо, а защо не и метафизично ниво. Те забравят да го пренесат и на съзнателно ниво, да осмислят собствените си мотиви, и им стига да го приемат просто за "химия", "магия", "нагон". Това което трябва да се разбере, е че тази мотивация, не само е проява на собственото ни его, тя и е проява на болната му страна, която се опитва да компенсира усещането си за непълноценност. Това е лесно видимо когато например става дума за материални вещи. Човек е едно същество, чийто потребности и необходимости са безконечни. Когато задоволи една, той минава на друга. Никога не му е достатъчно. Самото трупане на "притежания", никога не му доставя така очакваното удовлетворение. А причината е в това, че единственото което го мотивира е липсата, не наличието. Такава е природата на магнетизмът - той изчезва, когато липсата е задоволена, и човек се връща в нормалното си състояние на покой. Когато си гладен, и сухият комат ще е многократно по-голяма радост, отколкото ако си сит и пред теб е царска софра. Затова като цяло, човекът е неспособен наистина да живее в мир със себе си и средата около себе си, и ако случайно попадне в обстановка да не усеща нужда от нищо, той усеща само... скука, неговата житейска мисия сякаш изчезва, и той не знае какво да прави, какъв смисъл да предаде на животът си. Цялото му "имане" не значи нищо, просто защото той не може наистина да усеща, че "има". 

Когато става дума за други хора, човек е все така подвластен на желанието си за трупане и притежание. Понякога това е по-крайно и видимо. Примерно меркантилна жена която се опитва да добие ресурси чрез богат мъж. Или пък мъж който иска да "придобие" красива млада жена. Но понякога е по-скрито и завоалирано, но по същество си остава същото. Важно е да се разбере, че като цяло това привличане е към определен архетип, не към определен човек. Както "богатия мъж", така и "красивата жена", не са нещо конкретно, а човек ги разпознава като качества (реални или имагинерни) в различни индивиди. И това е логично, тъй като човек запълва архетипни липси. Въпреки това, когато нещата са на несъзнателно ниво, съществува процесът на идеализация на индивида който е проява на архетипът който се преследва. Това идолизиране е временно по природа, тъй като рано или късно индивидът е опознат като такъв (не просто като архетип). Когато това не може да се случи обаче (поради несподелена любов примерно), този процес не може да се извърши, и човек го изживява изключително тежко като загуба на самият архетип, не на индивидът. Когато индивидът е "разпознат" обаче, той лесно бива сменен с нов. Това е важно пояснение относно как човешката любов работи, и как един неин обект може да бъде както издигнат на пиедестал в един момент, така и много бързо свален от него, заменен и забравен. Човешката любов като цяло не е както се казва - "нищо лично"... Една от страните често обаче се "връзва" и остава разочарована накрая.

След като зачекнахме темата за несподелената любов, нека разгледаме и нея. Всъщност тя е много по-честа отколкото виждаме. Голяма част от хората които стават обект на любов, всъщност се преструват и я приемат, само за да влязат в ролята на тази идеализираната фигура. Но защо е така? Пак трябва да се върнем на същността на човешката любов - тя е лична липса на нещо. Това не гарантира, че нейният обект ще има реципрочни липси и тяхното покриване. В най-общият случай на половете, това е така, но както вече беше вече разисквано, човешките нужди са безконечни, те никога не спират, и съчетание в детайли никога не се осъществява. Винаги има разминаване малко или много. Понякога и самият човек не е склонен да идеализира конкретен индивид за дълго, склонен е на честа смяна. Това е характерно за по-просто устроени хора, които обаче усещат в по-чист вид това преследване на архетипа, и нямат вътрешни процеси чрез които да индивидуализират това влечение, да му предадат по-конкретна форма в лицето на някой друг. Но да кажем, че човек е индивидуализирал това влечение, намерил е партньор който е в необходимата степен реципрочен в своите мотиви. Какво следва нататък? "И заживели щастливо"? Всъщност, след определено време (най-много няколко години), човешката любов изчезва. Причината е абсолютно същата като в случая на трупане на материални предмети. Усещането за липса утихва, човек се връща в нормално спокойно положение, което той приема като "скука", безразличие. Приема новата си "придобивка" за даденост, и по-добре тя да се държи като такава. Въпреки че човек биологично не е способен да цени това което има, той преживява много тежко загубата му. Това е болката от отнемането на неговата "цялостност", и усещането отново на архетипната липса. Но това не е единственият вариант на поведение, т.е. сравнителното удобство на "скуката" и "дадеността". Може човек да се пристрасти към усещането за смият процес на привличане, и да не желае да съществува в състояние на относителен баланс, който е лишен от силни емоции. След като булото на идолизиране падне, другият е разпознат просто като индивид, човек може да се почувства излъган. Не, това не е този който е търсил, това е някой друг, без никаква сила вече върху мен. И се почва наново търсенето на архетипът в някой друг... Това поведение е типично за садо/мазохистично настроени хора, които не се притесняват да усетят отново липсата, само за да могат да се борят да я запълват пак, и пак. Те до голяма степен се опияняват и от идеята за власт която получават над другия, изпълнявайки все по-добре ролята на архетип/идол за него. В краен вид, това са образите на Дон Жуан, и на "фаталната жена" примерно, които са един вид "господарите на играта". За съжаление, те самите, заедно с техните жертви, стават жертва на самата игра. Играта както вече стана дума е садо-мазохистична, заради желанието да се задържи изкуствено нейният емоционален заряд който в своята същност е временен. Хора които я практикуват обичат едновременно да приближават и отблъскват този който е привлечен от тях. Един ден може да е "обичам те", на другия - "мразя те". Понякога те влизат в тази игра, привлечени на свой ред, създавайки си собствен "филм" в който са герои. Понякога я играят напълно користно използвайки другия. Понякога тези процеси се случват пък и напълно безкористно, когато привличането към архетипът е толкова силно, че се стига до близост за която самите индивиди не са готови. Те не знаят как да бъдат заедно, как да общуват, не познават нито себе си, нито другия. Общото в тези случаи е, че те удължават изкуствено емоцията, която иначе би се изпарила много по-бързо. Затова много често казвайки просто и искрено "обичам те", води всъщност до негативна реакция. Шоуто свърши, целта е постигната, ами сега какво... Фаталната жена, за да бъде фатална, никога не трябва да бъде покорена. Веднъж покорена, тя е вече безинтересна. Същото е и когато половете си разменят ролите...

Интеракциите наистина са много и най-разнообразни, не мога да ги изчерпя тук естествено, но мисля че успях да изградя основа за тяхното разглеждане. С всичко това, целта ми не е да чета морал, нито да представям "решения". Пиша само за това как човек наистина функционира и какво се крие като цяло зад понятието любов в нейният физически човешки смисъл. И все пак, има и други видове човешка любов ще кажат някои, не може всичко да се слага "под общ знаменател". Така е, има още един вид любов на който е способен човекът, и ако горната любов може да се нарече "романтичната", другата е "неромантичната". Тя не се появява веднага, изгражда се по-бавно, не блести толкова, по-деликатна и ефирна е. Не създава чувство на обреченост и съдбоносност, а напротив - на свобода и избор. Може да се опише като любов на грижата. Тя за разлика от другата обаче се проява в ежедневието, и живее дълго. Тя е като да видиш едно гладно животно и да го нахраниш. Като да се погрижиш за градината на двора или цветята на терасата. Като да създадеш чрез ръцете си нещо и както казват хората - да вложиш любов. Независимо дали то ще е едно ястие, дървен стол, или стих. Зад нея няма скрити мотиви и не се базира на това че ти липсва нещо, а че искаш да дадеш нещо. За разлика от другата, тя не се нуждае от саможертвеност и големи подвизи, няма да се пишат епоси за нея. А малко работа, но всеки ден. Някои си представят, че двата вида любов могат да се смесят, и от едната очакват да стане другата. Може това да се случва наистина понякога, но е рядко, защото двете се изграждат на противоположен принцип. Едната е нужда и слабост, другата е състрадание и сила. Затова и като цяло е "небалансирана", едностранна, несподелена. Когато се грижиш за животно или за дете, не очакваш то да е способно на обратното. Обикновено това се описва като моралната любов, рицарската любов. Няма да сравнявам коя любов е "по-голямата". Субективно е, а и не е само до искане, но и до можене. Докато романтичната любов се появява спонтанно, другата иска работа и желание. Мога от психологическа гледна точка да кажа, че това е по-здравословната любов, проява на едно по-зряло и стабилно его. Но, то е точно това – проява на зряло его, не може да бъде цел. Ако то не е реално зряло, то е в постоянно търсене на нещо външно (както пишат хората по сайтовете за запознанства "търся нещо различно"...). "Неромантичната" любов за такова его никога не е достатъчна, а се превръща в отговорност и товар. То усеща постоянна "врътка" вътрешно да търси нещо друго което му липсва, нещо което дори то не осъзнава, знае само че не може да получи чрез "обикновената" любов. И това е може би основният "проблем" на тази неромантична любов. Тя не е онази "всесилна" любов от приказките. Това с което не може, а и не иска да се пребори, е личният избор и свобода. Тя не може да запълни дълбоката празнина която повечето хора изпитват в себе си. И другата естествено не може, но чрез нея те я изживяват, драматично, бляскаво, с фанфари, като на филм, за да видят това което наистина им липсва, но те трябва да изградят, колкото и да си затварят очите. И човек ако се замисли, така е по-добре, силният не може вечно да поддържа и да си грижи за слабият, да се превръща в негова патерица. Слабият трябва да отиде навън, както детето пораства и се отделя от грижите на майка си. А майката трябва да го пусне, за да може то да извърви собственият си път и намери себе си. Това е то човешката любов, в двата  човешки варианта които познавам...