30.08.2009 г., 14:26 ч.

Песъчинката и вятърът 

  Есета
1234 0 3
6 мин за четене

ПЕСЪЧИНКАТА И ВЯТЪРЪТ

 

            Да  живееш, сигурно е почти обратното на това да пишеш текстове. Човек не може да избяга от ситуацията, не може да се оттегли в лишени от реалност пространства и да се засели в построените от него метафори. Рано или късно желязната действителност ще се изправи пред погледа му и ще го завари напълно оголен и безпомощен. Изглежда, си създаваме форми на живот, които на практика се оказват по-силни от нас. После постоянно се борим с тях и наричаме това ежедневие. На другия бряг е мистерията на живота. Да погледнеш към мистерията значи да признаеш, че си надмогнат от живота и че повече не го разбираш. Тези, които се оправят успешно с нещата, никога не могат да надскочат баналното.

          Ежедневието не може да се прескочи. Никой не може да излезе извън пределите на времето си, иначе би паднал в празното. Но нали точно тук влизаме в допир с невероятния, осезаем и неоткрит свят, който за всеки човек е илюзорно близък и познат като собствената му ръка и удара на сърцето му, и същевременно по-недоловим и от най-далечната планета. Не е ли ежедневието онази високочувствителна плака, където цялата картина на този измъчен свят отпечатва цветовете и тоновете на живота,  правейки загадката едновременно красива и непоносима. Безсмислено е да се твърди, че морето е създадено, за да могат по него да се носят кораби или че отделният човек ще направи огромен пробив в света и неговата загадка, ще опакова тайната и ще остане завинаги във вечността. Ние сме песъчинки сред огромните и подвижни пясъци на мистерията. Чувстваме се застрашени от две сили от една страна, алчната паст на безмерното, на всепоглъщащото време, от друга житейските факти, предизвикващи отчаяние в нас. Човек се чувства като същество, висящо над бездна.  Той изпитва едновременно страх от делника и страх от вечността. Светът е по-силен от нас. На тази сила нямаме какво да противопоставим. Не можем да променим света, може да променим само себе си.

          Нямам философия, с която да се рея като птица в небето и оттам да наблюдавам делника. Ежедневието също е небе, то е част от загадката. Винаги имам право на мигове, в които да направя крачка встрани и да видя мистерията в делника. За да го направя, е необходимо да схвана себе си като изключение. Тогава никакъв общ закон не е приложим за мен. Всичко родово, съсловно и професионално е изхвърлено като ненужно бреме, като роля наложена отвън. Професиите раждат личности, но никога индивидуалности. Когато гледаш притихнал звездите, си по-истински отколкото когато разговаряш с приятеля си. Индивидуалността трябва да извършва самобитни, оригинални творчески скокове сама в себе си. Индивидуалността е творчески акт, а не справяне с живота. Успешната професионална кариера и уреденият бит не са знак за индивидуалност, а за личност, играеща добре по наложени отвън правила на играта. Колкото по-успешен е един живот, толкова повече потъва в баналното подобно на камък в пясъка. Въпросите остават.

          Най-сигурният белег за липсата ни на свобода е страхът ни да живеем. Единствено съкровеният смисъл на нещата ме прави свободен. Външните неща в битието ми са толкова част от мене, колкото и дрехите ми. Дрехите не могат да се обичат, те само се носят. Мога да пиша роман или да карам влак, но себе си усещам само когато застана лице в лице с мистерията на живота и я доловя по един съкровен и самобитен начин. Тогава мога да извлека красота дори от отчаянието си и да се опитам да се досътворя. Жизнените ми възможности са ограничени и все пак достатъчни, за да не се оставям да бъда предопределен отвън, а предопределен отвътре, чрез съкровеното.

          Външно-условният, изпълнен с лъжи неистински живот на човека не предизвиква в мен интерес. Затова никога не гледам на генерала като на генерал и на министъра като на министър, защото длъжностите и йерархиите са само роли от блудкавия театър на делника. Зад генералската униформа се крие едно уязвимо човешко същество, способно да издаде и най-болезнения детински вик пред лицето на смъртта. Същество, което не може да намери утеха за смъртта и не е намерило отговора на причината да се живее. Никакви категории от външния обективен свят не могат да бъдат привнесени във вътрешния център на индивидуалността ми. Нито държавата, нито обществото, нито националният герб са неща, които ме докосват, защото човешката индивидуалност с нейната съдба е върховната ценност, а не социалните митологии и символи. Националният химн не предизвиква у мен умиление. Под звуците му са загинали хиляди момчета, станали жертва на нечии политически амбиции и егоизъм. Попитайте майките, застанали пред ковчезите на загиналите си синове, попитайте ги какво мислят за националния химн. Отделната човешка съдба и страдания стоят отвъд социалния свят и духова музика. Всички прогизнали от патос изказвания в тази ялова посока носят ялови идеи и не стигат до сърцата на потърпевшите.

          От смъртта не могат да се правят значки. Страданието не може да се повива със знамена. Страданието си е просто страдание.  Смъртта – смърт. Болката – болка. Непознаваемият, несправедлив и несъвършен свят си е тук. Защото същият несъвършен човек си е тук. Исус е казал, че трябва да променим себе си. Всъщност ние непрестанно се напъваме да променяме другите. Претенциозно звучат думи от рода на „дълг”, „посветих” и т.н., т.н. Песъчинката не може да се посвети на океана, тъй като той не се интересува от нея и ще продължи да си съществува независимо от напъните ни да му се „посветим”. Най-големият пробив към промяна индивидуалността може да извърши вътре в себе си. Другото е претенции и думи, а загадката на съществуването е отвъд думите. Човекът е същество самоопределящо се, то непрекъснато се опитва да пробие черупката, създадена от обществените норми и да излезе на въздух. Да излезеш на свобода означава да схващаш света само със съкровеното, а стане ли така, няма начин да не усетиш себе си като песъчинка. Всъщност, това е свободният човек, неприкосновената индивидуалност, същество суверенно в своите духовни граници.

          В края на живота си Айнщайн е прозрял, че неговата научна теория след време „няма да работи”. Просто ще бъде погълната от загадката - мистерията постоянно се променя. Тя затова е мистерия. Великият учен е разбрал, че е песъчинка. Бил е свободен човек. Несвободният човек не е способен на творчество. Той цял живот се ровичка в бита, мислейки че прави значими неща, че нещо след него остава. Нищо не остава. Съжалявам, че трябва да го кажа. Но нали затова съм свободен човек – мога да кажа или напиша всичко, което мисля. Този текст също няма да остави следа след себе си. Той е част от мисловната енергия, която непрекъснато се движи край нас. Ще бъде подет от вятъра на загадката и ще потъне в океана. Остава ми единствено усещането, че по време на този полет съм бил свободно същество. Това е всичко.


Петър Ангелов - ДАРЕВ

 

 

© Петър Ангелов - ДАРЕВ Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Една единствена дума - УНИКАЛНО!!!!
  • Браво..толкова добре написано.Всичко е напълно истинно и точно.Отдавна с постепенното ми узряване таях подобни мисли и размисли и се радвам че има толко извисени и извън границите на простата ежедневност хора. Уважение!!!
  • Хареса ми! Поздрав!
Предложения
: ??:??