"Много искам да говоря с теб, но не зная как да постъпя. Уви, вече съм стигнала докрай в самоунищожението си. Така че е от без значение дали ще ти се обадя по телефона, или ще ти напиша едно от поредните си писма. Ах, как не искам да изглеждам в очите ти като натрапница, която те отегчава! Нито като страдалка, която питае съчувствието ти. Презирам слабостта и, но и оставам подвластна. Чувствам се като просяк, който подава немощно паничката си за монета пощада. Зная, че животът е безкрайно прост и само глупавата сантименталност е тази, която сама ни вкарва автогол. Зная правилата на играта в живота, но щастието е само един случаен хазарт, който не признава книжна информираност. Питам се, защо са ни дадени чувствата, след като сме принудени да ги подтискаме? Защо са ни дадени очите, след като сме заставени да ги затваряме? Или защо ни е даден разумът, след като трябва да го подчиняваме на злобата?
  Толкова много ме измъчва чувството за несподеленост! Има ли смисъл животът, когато всичко върви против теб? Усилията са напразно напрягане. Всичко е предопределено. Съдбата е орисия, която можеш да корегираш, но не и да контролираш. Можеш да похабиш целия си живот по една мечта и тя да си остане недостижима. Не защото носи в себе си бацила на отчаянието, а просто защото началният старт е бил в погрешна посока. Нали знаеш легендата за птичката, която забивайки шипа в гърдите, пеела в предсмъртни конвулсии. А човекът, когато е наранен, съзнава цената на болката  и последиците от своето безумие и все пак го прави, все пак го прави...
   Случвало ли ти се е понякога да желаеш нещо толкова силно, че да се задъхваш от припряност да го постигнеш? Въпреки всичко да се наложиш над своето собствено "аз". Зная, че изпитваш един безумен интерес към мен, който не те задължава да ми отделяш внимание, но не мога да разбера дали той е продукт на куртоазия или е вследствие на благосклонно съжаление. Странното е, че изпитвам върховно удоволствие, когато те виждам и разговаряме, а после върху плещите ми се стоварва една терзаеща неудоволетвореност, която ме бута в бездна от противоречия. Може би не съм се достатъчно стандартизирала и заради това съм обречена на мнимо страдание. Та кой безпочвеник намира спокойствие сред среда с обратен знак? Лошите живеят на стада, а добрите са самотни. Не намираш ли? Но може би причината е в самата мен. Неповторимостта на мига е ценен тогава, когато е единствен. Толкова много неща имаме да споделим. А винаги се впускаме в случайно подхвърлени теми. Неувереността не е израз на пасивност, а на самонаблюдение. Твоите думи ми действат като стрели в сърцето, но аз през цялото време се стремях да изглеждат като празен удар в пространството. И навярно съм успяла, след като приемаш самопризнанието ми за фалшива поза. Животът ми е един нескончаем низ от злополуки. Затова пристъпвам с известно колебание към всичко. Лекарството е - изпепелението. Духовната смърт - изходният трамплин на успеха. Искам да внеса някаква промяна в живота си, макар и минимална. Но не зная как да го постигна. Не ме познаваш достатъчно добре, щом като се учудваш защо не излизам. Не си мисли, че не го желая. Това означава да изстискваш цялата енергия от едно едва покълнато цвете, за да повехне. Промених мирогледа си, но чувствам че има нещо в мен, което не мога да изкореня. Просто, защото може би е самата ми същност. Но аз не искам да страдам - искам да съм бетонна стена, в която да се блъска прибоят на живота, без да може да я разруши. Само книжни фрази са твърденията, че страданието носи просветляваща тъга. Но, Господи, защо иронията на обстоятелствата не ни отминават, дори когато сме претърпели нравствено крушение? Защо винаги ни дебне така, както ни дебне съвестта? По дяволите, безразличието е каменно, когато липсва морален подтик. Аз зная истината. Виждам я всеки път изписана в глъбините на тежкия ти поглед. Но дали някога, някой от нас ще се осмели да я каже в очите, или ще я отнесем във вечността. Защо постоянният ни параван е недомлъвката. Толкова ли е болезнена тази истина, че се страхуваме да я признаем? Нужна ми е топлината на твоя поглед. Но как да престана да търся в него огъня? Виждаме се толкова рядко. Защо? Може би това е истината, която се крие зад мълчанието ти. Аз съм просто една несретница, заскитана в безкрайните хоризонти на усамотението. Чужда съм за гравитационното поле на която и да е планета. Разбираш ме, а ме отбягваш. Може би е пак онази ужасяваща истина, от която се криеш. Ела! Разпусни колесницата на своите задръжки и предубеждения. Аз все още те чакам, макар да зная, че ти си отиваш. По-добре да съм едно междинно звено във веригата на живота ти, отколкото един необитаван пустинен остров. Ела! Аз все още те чакам и търпеливо сърце зашивам. Вярвам, че ще те дочакам, защото мисълта ми винаги е при онова, което най-много обичам!"