8.11.2020 г., 1:28 ч.

По повод рождения ден на Дими от Доктор Вреден 

  Есета » Лични
602 1 2
2 мин за четене

Къде си и кой си ти, Докторе? Преследвах те преди три години, как те изминаха, как ми зададе въпроси, на които не отговорих! Отговорите следваха, разбира се, защото няма нещо, което произлиза от "нищото", защото както те гледах, гледах навътре в себе си и във връзките си, в опита си, още съвсем мъничък.
 

Докторе, смееш ли се ти на дните и годините, които отминават? Ти си една моя представа, както всеки един друг мой герой, но същевременно, не си, нали? И аз, и ти знаем това – истината никога не е проста. Аз се научих още като съвсем малка да боравя със себе си. Много хора наричат това, което винаги съм правела още от дете, "транс-сърфинг". Нова теория, за която се боя, че не съм прочела достатъчно. Чух накратко едно обяснение, че можеш да “изтеглиш“ версия на себе си от други измерения. Докторе, това ли си ти? Версия на мен?
 

Днес, на 7-ми ноември, през далечната 1971-ва година (нека го кажем така, че Докторът е истински, нали така) се е родил Димитър Симеонов. Родил се, казвам. Е, добре, роди се през 2017-та година в Приморско. Неговото „раждане“ значи е всъщност, неговото създаване. Пресели се в мен, обсеби ме, сетне затанцува по белите страници и разказа себе си. На мен, на всеки, който би пожелал да послуша.
 

В мен винаги има болка, когато нещо свърши. Книгите ми често остават незавършени, плановете – неосъществени, идеите – заровени в музика. Аз не искам да свършват, защото животът не изчезва толкова бързо за хората, нали? Хората живеят десетилетия, както и моите персонажи. Те продължават да живеят завинаги, а моето завинаги е всъщност ограничено – моят живот. Моето време тук на тази планета. И не исках да те завършвам, Димитре. Нито теб, Анелия. Аз просто ви гледах и още искам да ви гледам.
 

Честит рожден ден, скорпионе. И по повод зодията на Димитър Симеонов – чест бе за мен да познавам онзи човек, носещ тази зодия. Той сам си знае, ако прочете, ще разбере, но знам, че нито ще прочете този текст, нито ще се запознае с Доктор Вреден. Между мен и всички има сякаш едно огромно огледало.
 

Благодаря ти, Докторе. Няма да те оставя. Никога няма да оставя никого, въпреки пречките, въпреки жилещата болка на ежедневието, въпреки работата и съня, и храната, и всичко това простичко и битийно. Няма да ви оставя. Ако нещо остане от мен, то това ще сте вие, Димитре. Вие, всички вие. Ако не някъде, то поне ще останете на компютъра ми, докато неговият хард диск все още върти и ви пази.  

© Зи Петров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Здравейте, Дарина. Благодаря за коментара!
    Съгласна съм с това за хотела и престоя, напълно 100% вярно! Само че смятам, че аз не се стремя да оставя нещо след себе си (или поне до такава степен бих могла скромно да разтълкувам собственото си подсъзнание...) Та, моето желание разни мои "рожби на съзнанието" да останат някъде не е продиктувано от желанието да бъдат "мои рожби", а по-скоро заради моята емоционална натура, свързана с тях сякаш са ми любими хора, като близки, като семейство. Например, аз не се интересувам нещо лично "мое" или от мен, да остане, а по-скоро нещо *скъпо за мен* да не изчезва - пък било то спомен, случка, или донякъде измислен персонаж
    Вече за стремежа на хората да запазват спомени, случки, и други такива опитности вече нямам обяснение
  • Винаги ми е бил странен този див стремеж на хората да оставят нещо след себе си. За мен няма никакво значение дали ще оставя нещо. Представям си живота, като хотел в който хората получават стая, всеки с различен престой в зависимост от стаята Когато напусне хотел Живот, всичко остава, защото е дошъл без багаж и без багаж си отива. Чистачът Време минава да почисти и той решава какво ще остави. Ние каквото и да си мислим, че оставяме, няма никакво значение, почти винаги остава нещо, което дори не подозираме
Предложения
: ??:??