Поезията и Поетът

          Всеки човек владее словото. Съгласете се, обаче не всеки използва неговотовъздействие по предназначение.Истината е, че само поетите знаят функцията на „магията на словото”, за която говори испанският поет Фр. Лорка. Те са дарени с по-голяма чувствителност. Те умеят да изтръгват от словото неподозирана енергия и жизнена сила.

           Словото е „чашата на поезията”. Тя е онзи скъпоценен съд, който ни поднася „светото причастие на красотата”. Истинският поет постига „магията на словото”. Не случайно някой от най големите поети разглеждат „поезията като вълшебство”. Или я оприличават на музикален инструмент , който трябва да настройват от време на време. Други като Алдо Палацески я представят, като съвкупност от няколко творчески акта :

                              Може би съм поет?

                              Не,разбира се.

                              Писалката на моята душа

                              не може да напише една странна дума:

                              „носталгия”.

                              Сигурно съм художник?

                              Отново не.

                              Върху палитрата на моята душа

                              липсва един странен цвят:

                              „меланхолия”.

                              Тогава съм музикант?

                              Невъзможно.

                              На клавиатурата на моята душа

                              отсъства една странна нота:

                              „лудост”.

                              Следователно?Кой съм Аз?

                              Аз слагам лупа пред сърцето си,

                              за да го покажа на хората.

                              Кой съм Аз?

                              Акробат на душата си.

            Рядко е , както казва Р. Рилке, раждането на едно стихотворение. Поезията е изкуство на качеството. Стиховете не са, както хората мислят чувства, а опити. И тук някой биха апострофирали, като ме опровергаят, че чрез опитите си,поетът изразява именно чувствата си. Така е , но ето че сами го казахте – „чрез опитите си”. Заради стиховете човек трябва да има житейски опит. Трябва да види много градове, хора и неща. Да познава природата , животните ; да знае движенията , които малките цветчета правят, когато сутрин се разтварят , погалени от нежните слънчеви лъчи. Изобщо човек трябва да е имал допир с живото и неживото.

           Поезията сама по себе си е болка. Може би болка от живота. Ако живота е болест, то поезията е оня лек, който прави живота поносим. Всеки от вас сигурно е изпитвал върховната сила на музиката. Спомнете си как музикалните звуци галят нежно струните на душата ви и вие се изпълвате с блаженство, енергия , наслада, като че ли се прераждате. Или когато сте изпаднали  в състояние на меланхолия , апатия или с две думи не се чувствате добре. Тогава отново музиката се притича на помощ. А освен нея, какво друго би ви помогнало в такива състояния? – приятелската подкрепа разбира се.

           И......... какво следва от всичките тези празни приказки дотук? Та не е ли поезията наистина „вълшебството” , за което говорихме по-горе. Не вплита ли тя в едно цяло -  и музикалната мелодичност ; и блаженствено-пречистващата сила ; та дори и приятелското рамо, на което да се опрем в трудни моменти.? Сигурно всеки от вас е изпитвал тази „вълшебна сила” на поезията, за която в този текст става дума. А ако не сте – то пожелавам ви го най-искрено!

            Сега се връщам отново към начина на раждането на едно стихотворение. Произхода на дадено стихотворение е близък по своето тайнство до произхождението на живите организми. Не е лесен пътя на едно стихотворение до появяването му на бял свят. Тук става въпрос за качествени произведения, а не за случайни хрумвания, изразени в стихотворна форма. Разбира се няма да поставям високо критическат летва, но предполагам всички ще се съгласите, че за качеството на поезията, най-добрият съдник е времето. Следователно , колкото по-дълго запази едно стихотворение непреходността на своите послания във времето, то има по-голяма вероятност да бъде оценено от потомците (а защо не и от съвременниците), което ще е гарант за неговото качество.

За написването на едно стихотворение поетът получава тласък от външния свят, в един неповторимо ярък миг, понякога смътно подобно на зачатие по време насън. Казано на разбираем български  език – вдъхновението на поета е по същността си един процес свързан със заобикалящия го свят. Вземете на един творец света , или го затворете между четири стени и вие вече сте му взели вдъхновението, а заедно с това и творческите сили.Това е поредното доказателство за обвързаността на поета със света и житейските сили.

           Принципно друг е въпросът, дали поетическите качества в дадена личност са придобити, или присъщи по рождение. Това винаги е предизвиквало спорове, дискусии и разногласия. В статията си ще се опитам да дам повърхностен и отчасти,ако е възможно, по-задълбочен поглед върху проблеми свързани с поезията и респективно с творческата личност.

           Няма спор, че за да напише нещо, с което да докосне струните на душата на възприемателя, поета би трябвало да притежава талант. За който талант много от вас ще кажат, че е природна даденост. Аз впоследствие ще се опитам да разсея тези убеждения. Или не толкова да ги разсея, колкото да ги издигна в една нова парадигма, преплитаща ги с други понятия и предпоставки формиращи творческата личност.

            Безспорен е фактът , че за да достигне тези високи състояния на духа и тази завършеност и мелодичност на произведенията си, за която вече стана дума, поетът трябва да извърви нелекия път на развитие , трупане на опит и знания, и в крайна сметка да дойде евентуалното му утвърждаване. Ето, че истината за това дали качествата на един творец са вроден талант и ли са придобити с труд и дълъг път на развитие, се оказва, че не е еднополюсна. То ест – истината се намира някъде по средата. Точно това ще се опитаме да открием ние с вас в следващите няколко реда.

            Разбира се, има поети, чийто талант не може да се отрече. Сега със примери ще се опитам да разясня какво се опитвам да кажа. Да вземем, да речем Ботев. Използвам него, защото той е от имената, които никога, ама никога, уверявам ви няма да излезе от българската литературна история. Всички сме на едно мнение, че безспорен е неговият талант. Но, мислите ли, че ако животът не бе му отредил тази съдба, този житейски път, обсипан със страдания , премеждия и болки, той би постигнал това съвършенство, на което сега сме свидетели. Аз не мисля така. Ето виждаме как умело се преплитат живота и творчеството, словото и делото, за което говори Никола Георгиев в един от трудовете си („От Хилендар до Шипка”). И не само това. Ами да вземем не безизвестния Рембо, когото живота е пуснал в подобен коловоз. Та той не е съзнавал какво прави. Отново нелека съдба и живот. Едва 18 годишен е написал повечето от най-известните си творби. Захвърля ги на един редактор и  продължил по неведомите пътища на живота. Спирам дотук с примерите, защото те са безброй, а намеренията ми не са да затрупвам читателя с такива. Важното беше да наблегнем на единството на живот и творчество в един писател. И на това как талант и житейски път се преплитат и образуват едно цяло, което впоследствие достига до нас.

            Както казва един от големите мислители на ХХвек, Албер Камю -  „Човек е единственото създание, което отказва да бъде това, което е. Въпросът е да се разбере дали този отказ няма да го отведе до унищожението на другите и на самия себе си. ..... Дали всеки бунт трябва да се свърши с всеобщото убийство, или напротив- без да претендира за една невъзможна невинност, той може да открие принципа на една разумна вина.”   Наблягам на думите „бунт”и  „борба” не случайно. Та не е ли творчеството на един поет, по своето същество един „метафизичен бунт”. Т.е. това  представлява движението, с което човека се надига срещу своята участ и срещу цялото сътворение. Той поставя под въпрос целите на човека и сътворението. Метафизичният бунтар се обявява за ощетен от сътворението.  Ето как достигнахме до една вечна истина, а тя е , че метафизичният бунт стои в основата на поезията, а и не само на нея. Та нали чрез средствата на поезията , творецът се бори срещу несправеедливостите, срещу пошлото и безнравственото в света. Чрез нея той осмисля и достига до вечните въпроси за смисъла на човешкия живот.

            Но поради иманентността на творческото си дело, поетът може да се главозамайва, че поезията предполага някаква особена привилегия на личността, че се подчинява единствено на имнентните закони на изкуството. Затова ясно говори Здравко Петров в книгата си „Страници за поезията” , където казва – „Започват да излизат стихове и стихосбирки в индустриални количества”, респективно - обратно пропорционално на качеството. Но истинската цел на поетическото дело е постигане отговор на въпроса за смисъла на творческото и човешко съществуване. Всеки поет трябва да си отговори на следните въпроси – Откъде идва той ; накъде трябва да върви ; каква цел трябва да преследва ; а от там и каква трябва да бъде целта на неговото творчество. Казано съвсем накратко – става дума за отговорността на поета пред хората. Защото веднъж обрекъл себе си на този дълъг и труден път, поетът трябва да служи вечно и вярно на хората и целите си, независимо какво ще му коства това.